— Би могло, ако обявим война на Конфедерацията. Немислимо е!
— Не съм съгласен, за Бога. Трябва да го внесем в страната. Памукът от Юга е жизненоважен за нас. После Северът може да спечели.
— Съгласен съм. Но ние също така зависим и от Севера.
— Как да му отнемем корабите? Трябва да има начин за отваряне на веригата. Ако той не изкара корабите си оттам, ще фалира.
— Какво ли щеше да направи Дърк?
— Да го хване за гушата — отговори Малкълм веднага.
— Значи, трябва да намерим нещо…
„Къде и какво да е то? — попита се Малкълм отново, лежеше на леглото, искаше да накара мозъка си да работи ясно по този проблем, както и по всички други. Анжелик? Не, ще мисля за нея по-късно. Но зная, че с всеки ден я обичам все повече и повече.
Слава Богу, че мога да напиша писмата вече. Трябва да пиша на мама отново, ако някой знае начина, това е тя, нали Тайлър Брок й е баща, а Морган брат, но как се осмелява тя да презира семейството на Анжелик? Трябва ли да пиша на бащата на Анжелик? Да, но не сега, времето е достатъчно.
Има толкова много поща, с която трябва да се заема, трябва да получа книги от Англия, Коледа не е далеч, Благотворителният бал в Джокей клуб в Хонконг, годишният бал на семейство Струан — да помисля за срещите днес: с Джейми поне два пъти, със Сьоратар следобед, той пък какво ли иска. Какво бе планирано още за днес? Филип ще дойде да си побъбрим отново след закуска… Чакай, не, не днес. Вчера Сър Уилям му заповяда да се върне в Йедо и да подготви Легацията за срещата със Съвета на старейшините след двайсет дни.“
— Ще се проведе ли наистина срещата, сър Уилям? — бе попитал той, когато посланикът го посети. Без флотата, която повече не защитаваше Легацията, и при явната омраза у самураите, няколко дни сър Уилям бе мислил дали е благоразумно да се върне в Йокохама, да се приготви да получи парите от обезщетението.
— Мисля, че ще се състои, г-н Струан. Смятам, че не точно, но приблизително тогава тя ще се проведе и ние ще получим истинска покана за бъдещето. Ако те се издължат с първата вноска от пет хиляди лири, както обещаха… ами това ще е много добър знак. Между другото разбрах, че ваш параход ще тръгне днес за Хонконг, мога ли да ви помоля за разрешение човек от моя персонал да тръгне с вас и да изпратя малко спешна поща — съпругата ми и двамата ми синове се очакват скоро и трябва да направя някои приготовления.
— Разбира се, ще кажа на Макфей. Ако желаете каютата на някои от моите кораби при посрещането, само ме предупредете.
— Благодаря ви — планирам да си взема малко отпуск, когато те дойдат. Човек става тесногръд, затворен тук, не мислите ли? Липсва ми суетата на Хонконг. Това е голям град, макар че, по дяволите, хората на Уайт хол едва ли ще го ценят! Много хубава бира, малко крикет или тенис, театър или опера, няколко дни на състезания ще са добре дошли. Кога ще се върнете!
„Кога ли?“
Новината за нашето нещастие на Токайдо трябва да е пристигнала някъде преди седмица, ако пощенският кораб не е бил отнесен от бурята. Майка сигурно е припаднала, въпреки че не се е издала външно. Нали трябва да се грижи за главната кантора, за Ема, Роуз и Дънкан, след смъртта на татко, мене ме няма там, осемнайсет дни са твърде много за нея. Ами ако е вече на борда на някой кораб, имам поне още три или четири дни, за да подготвя своята защита. Странно е, че я смятам за възможен враг, ако не враг, поне не за приятел. Може би ми е като приятелка, въпреки всичко, винаги е била такава, винаги се е грижила за татко и е отделяла малко време за нас.
„Здравей, синко, мога ли някога да съм ти враг?“
Учуди се, че я вижда да стои до леглото му, и баща си също. Беше странно, нали баща му умря, но това, изглежда, нямаше значение, скочи бързо от леглото, не почувства болка и си побъбри с тях, после весело се озова в катер, който пресече пристанището на Хонконг, навсякъде имаше буреносни облаци, а двамата го слушаха почтително и одобряваха умните му планове. Анжелик седеше в задната част на кораба, роклята й се вееше, гърдите й го мамеха, бяха голи сега, ръцете му ги галеха и се спускаха надолу, всичко бе оголено, тялото й се гърчеше под неговото, ръцете й го галеха по лицето…
— Малкълм?
Събуди се изведнъж. До леглото стоеше Анжелик, усмихваше му се, беше с копринен пеньоар, богат и дискретен. Сънят изчезна, с изключение на усещането за заплаха и обещанието на тялото й, които пулсираха в подсъзнанието му.