След час на шумно поемане на дъх настъпи ужасна тишина; сър Уилям си позволи да намери компромисно решение: срещата със Съвета на старейшините да се проведе, както е планирана, а срещата с шогуна — двайсет дни по-късно.
Щом остана насаме с посланика, Йохан рече:
— Те няма да отстъпят от това.
— Зная, няма значение.
— Сър Уилям, договорът ми изтича след няколко месеца. Аз няма да го подновя.
Сър Уилям реагира остро:
— Не мога да мина без твоите услуги поне още шест месеца.
— Време ми е да се връщам. Съвсем скоро това място ще стане кървава баня и не искам главата ми да бъде набучена на кол.
— Ще ти увелича заплатата на петдесет лири годишно.
Не е до парите, сър Уилям. Изморен съм. Деветдесет и осем процента от всичките разговори са sheiss.
— Нужен си ми за тези срещи.
— Те няма да се състоят. Два месеца, после си тръгвам, точната дата е на документа. Съжалявам, сър Уилям, но това е краят, а сега ще пийна малко — отдалечи се той.
Сър Уилям прекоси залата до прозореца на своя кабинет и потърси хоризонта. Наближаваше залезът. Не се виждаше нищо от флотата. „Боже мой, надявам се, че са живи и здрави. Трябва да задържа Йохан някак си. Тайърър няма да е готов поне до една година. Кого да намеря, комуто да мога да се доверя? Дявол да го вземе!“
Светлината на залязващото слънце освети мебелираната стая, но бе слаба, така че той запали петролна лампа, нагласи я внимателно върху бюрото си, отрупано с пощата: неговия брой на седмичното издание на Дикенс, което отдавна бе прочел от корица до корица, вестниците от последната поща, няколко броя на „Илюстрейтид Лъндън нюз“ и „Пънч“. Взе красивия екземпляр на „Бащи и синове“ на Тургенев на руски, изпратен му от един приятел от двореца в Санкт Петербург, наред с другите английски и френски книги. Зачете я, после се разсея, остави я настрана и захвана второто писмо до управителя на Хонконг, като разказа подробностите от днешната среща и помоли за смяната на Йохан. Влезе мълчаливо Лим, затвори вратата.
— Какво има, Лим?
Лим се доближи до бюрото му, поколеба се, после рече тихо:
— Господар, чул проблем, проблем скоро в Йедо Голям къща, голям проблем.
Сър Уилям го загледа. Китайците наричаха Легацията в Йедо Големия дом.
— Какъв проблем?
Лим сви рамене.
— Проблем.
— Кога проблем?
Отново Лим сви рамене.
— Уиски, вода, хей?
Сър Уилям кимна замислено. От време на време Лим му прошепваше слухове, които, странно, но излизаха верни. Той го наблюдаваше наведен на шкафа да приготвя питието му, точно както го харесваше.
Филип Тайърър и шотландският капитан наблюдаваха залеза от прозорец на горния етаж в Легацията в Йедо, обичайните групи самураи си стояха отвън зад стените и по хълма. Тъмночервената, оранжевата и кафявата ивица на празния хоризонт се смеси със синьото на морето.
— Хубаво ли ще е времето утре?
— Не разбирам много от времето тук, г-н Тайърър. Ако бяхме в Шотландия, можех да ви дам точна прогноза. — Капитанът беше със сламеноруса коса, трийсетгодишен. — Дъжд с краткотрайни превалявания… е, няма да е толкова лошо — засмя се той.
— Никога не съм ходил в Шотландия, но ще ида там при следващото си пътуване. Кога ще се върнете вкъщи?
— Може би догодина или по-догодина. Това е втората ми година служба.
Вниманието им се върна към площада. Четирима шотландски бойци и един сержант се качваха по хълма покрай постовете на самураите и влязоха през железните порти; връщаха се от патрула до кея, където бяха разположени матросите и катерът. Самураите винаги присъстваха, стояха наоколо, понякога си говореха или се струпваха край огньовете, които запалиха, щом застудя. Имаше постоянно движение. Никой обаче не пречеше на войниците или на служителите от Легацията да влизат или излизат, макар че всички трябваше да минат през гъстите, винаги мълчаливи войни, които подробно ги оглеждаха.
— Извинете ме, ще видя сержанта, за да съм сигурен, че нашият катер е там, и да затворя за през нощта. Вечерята в седем ли е, както обикновено?
— Да. — Когато остана сам, Тайърър се прозря нервно, протегна се и раздвижи ръката си, за да намали болката. Ръката му заздравяваше отлично, не трябваше да я държи непрекъснато свита. „Страхотен късметлия съм, помисли си той, не ми върви само с Дребосъка Уили. Проклет да е тоя, дето ме изпрати тук, мислех, че ще се обучавам за преводач, а не за слуга. Проклет да е, проклет. И сега ще пропусна рецитала на Андре, който очаквах с нетърпение. Анжелик сигурно е там.“