— Пияните са добре дошли, Филип, защото те забравят колко пари имат. И много-много не влизат в кавга с пазачите, те са фантастично добри в ръкопашния бой.
— В сравнение с нашия Пиян град това място е така дисциплинирано, сякаш регентът се разхожда в Брайтън. — Весела прислужничка хвана ръката на Тайърър и се опита да го издърпа към входа.
— Саке, хей? Тука, тука, много добро, господар…
— Айе, домо, айе… — отвърна някак притеснен Тайърър. — Не, благодаря, не — и бързо настигна Андре. — Боже мой, трябваше наистина да се махна.
— Това е работата им. — Андре зави по главната улица, после по следващата, спря пред паянтова врата в оградата и почука. Тайърър разпозна буквите върху входа, които французинът му бе написал по-рано. Къщата на трите шарана. Вратата се отвори и Тайърър пристъпи в света на чудесата.
Малки градини, петролни фенери, свещници, излъскани сиви камъни със зелен мъх, гроздове от цветя, множество миниатюрни кленове — кървавочервените им листа засенчваха малкото останали зелени, бледа оранжева светлина идваше от полупрозрачните шоджи. Малък мост над миниатюрен поток, до него водоскок. Коленичила, на верандата стоеше жена на средна възраст. Мама-сан, красиво облечена и с хубава прическа.
— Bon soir, г-н Фурансу-сан — рече тя, сложи ръце на верандата и се поклони.
Андре също се поклони.
— Райко-сан, конбануа. Икага десу ка? — Добър вечер, как сте? Коре уа уташи но томодачи десу, Тайърър-сан. — Това е моят приятел, г-н Тайърър.
— А со десу ка? Тайра-сан? — Тя се поклони сериозно, Тайърър стори същото непохватно, после жената им махна да я последват.
— Казва, че Тайра е известно старо японско име. Ти си късметлия, Филип, повечето от нас тук имат прякор. Аз съм Фурансу-сан — най-близкото, което могат да намерят за французин.
Събуха си обувките, за да не изцапат чистите и скъпи татами, после седнаха несръчно, кръстосали крак върху крак в стаята, Андре Понсен обясняваше какво е токояма, беседка за специално висящи спирални орнаменти и за подредба на цветята, които се подменяха всеки ден, разведе го да оцени качеството на шоджи и дървения материал.
Донесоха саке. Прислужничката беше млада, може би на десет години, но сръчна и мълчалива. Райко наля първо на Андре, после на Тайърър, накрая на себе си. Отпи, Андре пресуши мъничката чашка и я подаде за още. Тайърър направи същото, като откри, че вкусът на затопленото вино не е неприятен, просто е никакъв. Двете чаши веднага бяха напълнени, пресушени и пак напълнени. Още подноси и още шишета.
Тайърър им загуби бройката, но скоро го обгърна приятна топлина, забрави за своята нервност, гледаше, слушаше и почти не разбираше какво си говорят другите двама, само оттук-оттам. Косата на Райко беше черна и лъскава, беше украсена с много инкрустирани гребени, лицето й бе белосано с пудра, нито грозно, нито красиво, просто различно, кимоното й — от розова коприна с втъкан зелен шаран.
— Шаран е кой, обикновено е знак за късмет — бе обяснил по-рано Андре. — Любовницата на Таунсенд Харис, куртизанката от Шимода, която Бакуфу уговорили да го развлича, се наричала Кой, но се боя, че това не й донесе никакъв късмет.
— Така ли? Какво се е случило?
— Говори се, че в началото, когато Бакуфу я одобрили; тя твърдо отказала да отиде при чужденец — нечувана дързост, не забравяй, че той е първият, на когото някога е разрешено да живее на японска земя. Помолила Бакуфу да изберат друга, да й позволят да живее спокойно, казала им, че по-скоро ще стане будистка монахиня, дори се заклела, че ще се самоубие. Но те също били непреклонни, увещавали я да им помогне да решат този проблем с гай-джин, умолявали я седмици наред да бъде съпруга и да преодолее задръжките си. Съгласила се и те й благодарили. А когато Харис си заминал, всичките Бакуфу й обърнали гръб, всичките до един: „Ах, толкова съжаляваме, но всяка жена, която е спала с чужденец, е опетнена завинаги.“
— Колко ужасно!
— Да, според нашите схващания, и е толкова тъжно. Но помни, това е Дамата на сълзите. Сега тя е легенда и всички я уважават заради нейната жертвоготовност.
— Не разбирам.
— Нито аз, нито който и да е от нас. Но те го правят, японците го правят.
„Колко странно — помисли си Тайърър отново. Както и тази малка къща, този мъж и тази жена, които си бъбрят на полуяпонски, полупиджин, смеят се заедно; тя е съдържателката, той — клиентът и двамата се преструват, че са нещо друго. И пак, и пак саке.“