„Чудовищно — помисли си тя ядосана, — как някоя къща може да забрани на самураи, шиши да влизат? В по-старо време самураите убиваха много повече от днес, да, но това е било преди векове и главно когато се е налагало, и не са убивали жени или деца. Било е, когато законът на страната е бил точен, шогунът Торанага точен, синът и внукът му — също, преди корупцията и безпътният начин на живот да станат основни за потомъка на шогуна, даймио и самураи, разпрострели повече от век своите грабителски данъци над нас. Шиши са нашата единствена надежда!? Соно-джой!“
— Анджо трябва да умре, преди ние да умрем — рече тя с плам, когато Хирага се върна невредим два дни след атаката. — Бяхме ужасени, че са те заловили и изгорили с другите. Всичко е направено по заповед на Анджо, Хирага-сан, по неговите заповеди. Всъщност той се е връщал от кръчмата, когато сте го нападнали близо до портата на замъка, лично е наредил и присъствал на екзекуциите, оставил е хора в засада, в случай че вие, всички шиши, се върнете неочаквано.
— Кой ни е предал, Хирага? — попита Ори.
— Самураите от Мори.
— Но Акимото каза, че ги е видял убити.
— Навярно е бил само единият. Друг спасил ли се е?
— Акимото — той се крие в различни кръчми денем и нощем.
— Къде е сега?
Норико се намеси:
— Зает е — да изпратя ли да го повикат?
— Не. Ще се видя утре с него.
— Анджо трябва да плати с кръвта си за кръчмата — това е противно на всякакви обичаи.
— Ще плати. Също и роджу. Също и шогунът Нобусада, също и Йоши.
В своите покои високо в замъка, Йоши съчиняваше стихотворение. Беше облечен в синьо копринено кимоно и седеше на ниска маса, върху нея имаше петролна лампа и листа оризова хартия, различни по дебелина четки, вода, за да разтвори твърдото мастило, което сега бе направило приятно басейнче в средата на плочката.
Здрачът преминаваше в нощта. От външната страна бръмчаха милионите хора на Йедо. Няколко къщи както обикновено горяха. Чуваше се шум от войниците, копита по калдъръма, случаен гърлен смях се носеше нагоре заедно с пушека и миризмите от огнищата през декоративните отвори за стрелците, те още не бяха затворени заради нощния хлад.
Тук беше неговата вътрешна светая светих. Спартанска. Татами, такояма, вратата шоджи пред него, осветена, за да може да види силуета на всяка фигура отвън, а никой да не може да гледа вътре.
Пред стаята му имаше дълго преддверие с коридори, които водеха до покоите за спане, празни сега, с изключение на васалите, прислужничките и Койко, негова специална любима. Семейството му — съпругата му и двамата му синове и дъщеря, нейният съпруг и син — беше на сигурно място, в усилено охраняваната наследствена крепост, замък Драконовия зъб в планините, на двайсет ри северно. По-нататък бяха телохранителите, а следващите стаи бяха пълни с останалата охрана, всички се бяха заклели да му служат вярно.
Потопи четката в мастиленото басейнче. Изравни реда над фината оризова хартия, после написа уверено:
Написано бе на три кратки вертикални реда с йероглифи — плътни, когато трябваше да са плътни, и леки, където лекотата трябваше да подчертае картината, която създаваха йероглифите — нямаше втора възможност да повтори, смени или поправи и най-малката грешка. Оризовата хартия попиваше мастилото веднага и то ставаше неделима част от нея, варираше от черно до сиво в зависимост от използването на четката и водата.
Йоши хладно огледа сътвореното: разположението на поемата и цялото изображение, което сенките на черната калиграфия създаваха на белия лист, формата и точността, скритата чистота на йероглифите му.
„Добре — помисли си той без суета. — Не мога да го направя по-добре — то е почти на върха на моите възможности, ако не и върхът. Ами значението на стихотворението как трябва да се тълкува? О, това е важният въпрос! Но ще постигне ли целта, която аз искам?“
Тези въпроси го подтикнаха да преразгледа шокиращото състояние на нещата тук и в Киото. Преди няколко дни пристигна съобщение, че е имало внезапна успешна победа на войските от Чошу, които бяха изгонили силите от Сацума и Тоса; през последните шест месеца те задържаха властта чрез обезпокоително примирие. Господарят Огама от Чошу сега командваше „Дворцовите порти“.