— Обожавам начина, по който пишеш стихотворението. Обожавам цялата ти мисъл.
— И какво мислиш, че казвам?
Очите й светнаха:
— Първо ми кажи дали възнамеряваш да го запазиш — да го държиш на открито, на тайно място, или искаш да го унищожиш?
— Какво е твоето предложение? — наслаждаваше й се Йоши.
— Ако го държиш на открито или се престориш, че го криеш, или се престориш, че е тайна, ти желаеш другите да го прочетат, по някакъв начин ще информират твоите врагове, както го искаш.
— И какво ще си мислят те?
— Всичко, но най-умните ще сметнат, че твоята решителност отслабва, че твоите страхове започват да се появяват наяве.
— А другите?
Очите на Койко не загубиха нищо от очарованието си, но той видя, че допълнително светнаха.
— Твоят главен противник — започна тя деликатно, — шогунът Нобусада, ще го преведе дълбоко в себе си, че си съгласен с него, че не си достатъчно силен, за да бъдеш истинска заплаха, и той щастливо ще допусне, че става по-лесно и по-лесно да те елиминира, нещо, което отдавна очаква. Анджо ще изпита завист към храбростта ти като поет и калиграф и ще те намрази, като вярва, че храбростта ти е без стойност, но стихотворението ще го разтревожи, особено ако му се докладва като таен документ, тъй като то има осемдесет и осем вътрешни значения, а те ще увеличат неговото непреклонно противопоставяне.
Откровеността й го заслепи.
— А ако го запазя в тайна?
Тя се засмя.
— Ако искаше да го запазиш в тайна, щеше да си го изгорил веднага, никога нямаше да ми го показваш, жалко, да се унищожи такава красота, толкова е жалко, Йоши-чан, но е необходимо на човек в твоето положение.
— Защо? Това е само стихотворение.
— Смятам, че това стихотворение е специално. То е много добро. Такова изкуство извира от дълбочината, разкрива откровения, което е целта на поезията.
— Продължавай.
Очите й сякаш смениха цвета си, понеже тя се зачуди как се е осмелила да стигне толкова далеч, като проверява интелектуалните граници — да забавлява и вълнува своя господар, ако той се интересува от това. Йоши забеляза промяната, но не разбра причината.
— Например — допълни Койко непринудено — за грешните очи стихотворението може да означава, че твоята вътрешна мисъл казва: „Мощта на моя праотец, съименник, шогуна Торанага Йоши, е в мен, тя моли да бъде използвана.“
Йоши я наблюдаваше, не можеше да се прочете нищо в очите му. „Ийе — мислеше си той, всичките му сетива усещаха опасност. — Толкова ли съм явен. Може би тази дама е твърде схватлива, за да бъде жива.“
— А принцеса Язу? Какво би си помислила тя?
— Тя е най-умната от всичките, Йоши-чан. Знаеш го. Ще разбере значението веднага — ако има специално значение. — Очите й отново не можаха да прочетат нищо.
— А ако е подарък за теб?
— Тогава моята нищожна личност ще се изпълни с радост, че й е дадено такова богатство, но аз съм затруднена, Йоши-чан. То е твърде специално, за да се дава или получава.
Йоши откъсна погледа си от нея и загледа творбата си много внимателно. Койко беше всичко, което желаеше. Не можеше никога да я повтори. Сякаш се наблюдаваше как взе листа хартия и й го подаде, като затвори капана.
Тя пое листа с двете си ръце и се наведе ниско. Мигновено го разгледа внимателно, искаше да подреди всичко от него в паметта си, както мастилото бе наредило думите на листа. Дълбока въздишка. Внимателно задържа крайчето до пламъка.
— С твое разрешение, Йоши-сама, моля? — обърна се тя официално, погледна го, очите й твърди, ръката й твърда.
— Защо?
— Твърде е опасно за теб да оставиш такива мисли живи.
— А ако откажа?
— Тогава, моля да ме извиниш, трябва да реша вместо теб.
— Решавай тогава.
Койко веднага пъхна листа в пламъка. Той го обхвана й подпали. Извиваше го ловко, докато остана само една мъничка лентичка, все още горяща. Койко събра пепелта върху друг лист. Пръстите й бяха дълги, почти идеални. В тишина те нагънаха листа на фигурка и я оставиха на масата. Хартията беше във формата на шаран.
Когато Койко вдигна отново очи, те бяха пълни със сълзи.
— Истински съжалявам, моля те, извини ме — прошепна гейшата, гласът й трепереше. — Но е толкова опасно за теб… толкова е тъжно да унищожиш такава красота, исках много да я запазя. Съжалявам, ала е твърде опасно…