— Много добре. Преговаряй.
Преговорите продължиха шест дни.
През това време Санджиро кротко си седеше във Фушими, но бе изпратил шпиони по всички пътища до и от Киото. Като проява на взаимно доверие Санджиро се съгласи да се премести в по-незащитената позиция, а Огама изтегли войните си, с изключение на една символична група, разположена на възможния път за бягство.
После двамата започнаха да се дебнат кой пръв ще направи грешка.
С превъзхождащи сили в Киото, макар и поразредени, Огама, подкрепян от повече от хиляда самураи, изглежда, беше доволен да затегне хватката си на „Портите“, като обработи даймио и най-вече симпатизиращите му придворни. Убеди ги да се обърнат към Императора да издаде „воля“ за незабавното оттегляне на Анджо и на Съвета на старейшините, да свика среща на даймио, която ще бъде овластена да назначи нов Съвет на старейшините — и него за тайро. Съветът ще управлява, докато шогунът Нобусада стане пълнолетен, и с един удар ще отстрани всички привърженици на Торанагите в Бакуфу.
За удоволствие на Огама новината, че оръдията му са обстрелвали кораби на гай-джин, бе доставила огромна наслада на Императора, а предложеното от Санджиро примирие и извънредните отстъпки допринесоха за по-нататъшно утвърждаване на влиянието му в двореца.
— Примирието се приема — високомерно бе заявил той на Кацумата вчера. — Ще утвърдим договора след седем дни, смятано от днес, тук, в моята главна квартира. После ти можеш да се оттеглиш в Кагошима.
Но тази сутрин пристигна смайващото съобщение, че шогунът Нобусада възнамерява да ги посети. Санджиро веднага изпрати за Кацумата.
— Какво е принудило Анджо и Йоши да се съгласят? Те луди ли са? Каквото и да стане, ще загубят.
— Съгласен съм, господарю, но това прави твоята позиция още по-опасна. Огама държи „Портите“ и следователно има достъп до Императора. А значи всеки враг на Огама е враг на Императора.
— Очевидно! Какво мога да направя! Какво предлагаш?
— Незабавно изпрати писмо на Огама за среща след три дни, за да обсъдите визитата — той навярно е не по-малко смаян от всеки даймио.
— Не можем да избягаме, без Огама да знае, наоколо гъмжи от шпиони, а войските му са наблизо. Щом чуе, че вдигаме лагера си, ще ни нападне.
— Да, но ще оставим лагера непобутнат. Ще си вземем само оръжието — мога да го надхитря, добре го познавам.
Санджиро се ядоса:
— Щом е така, защо не надуши неочакваното нападение, а?
„О, щях — можеше да каже Кацумата, — но за мен е по-добре, че Огама временно държи «Портите». Не се ли измъкнахме от клопката му без особени проблеми? Огама никога няма да се справи с Двора, с враждебно настроените даймио, с Тоса, с визитата на шогуна Нобусада или с принцеса Язу — не че Нобусада наистина ще пристигне, ще го убият и Огама ще отговаря за смъртта му.“
— Толкова съжалявам, господарю — престори се, че се извинява той. — Разбирам защо вашите шпиони се провалиха. Ще се търкалят глави.
— Добре.
Скоро след мръкване Кацумата изпрати специално обучени мъже, които безшумно очистиха повечето от нищо неподозиращите войни на Чошу, дошли да ги шпионират. После, като следваха военния план на Кацумата без самия него и конния му отряд от сто човека, Санджиро и дружината му препуснаха на юг, с поръчението да оставят по сто войници на всеки три ри, които да се присъединят към Кацумата, когато той отстъпи след тях. Кацумата самоуверено се разположи в засада край пътя за Киото. Беше сигурен, че ще оцелее до съмване, подмамвайки хората от Чошу да отстъпят с бой, тъй като те вероятно щяха да прекратят битката и да се върнат в Киото за подкрепление, и да оставят само символично отделение за преследване. Ширеха се слухове, че съюзниците на Огама вече се разцепват, а лъжите, разпространявани от тайни съюзници на Кацумата, доразширяваха пукнатините.
Смая се, че Огама предвожда гонитбата и че са ги настигнали толкова бързо.
Карма.
— В атака! — изкрещя Кацумата и отново извъртя коня си в привидно бягство. Веднага неговите уж разпръснати конници се построиха в непобедими фаланги и разкъсаха редиците на своите противници, които хукнаха безредно назад; студеният влажен въздух, пропит с миризмата на пот, страх и кръв, жегна ноздрите му. Мъже умираха отляво и отдясно, свои и чужди, но той си проправи път и сега пътеката до Огама беше почти чиста. Отблъснаха го, отказа се и побягна — този път наистина в отстъпи, останалите живи го последваха. От стоте бяха оцелели само двайсет.