— Ти… ти ще се върнеш ли?
— Не зная, Малкълм. Всеки ден мисля да се върна, всяка нощ съм за прибиране у дома, на сутринта — не… не искам да убивам близките си независимо на чия страна съм.
— Защо дойде в тая забравена от Бога част на света?
— Умря Емили. Разболя се от скарлатина — тогава имаше епидемия. И тя бе една от жертвите й. Това се случи преди девет години. Тъкмо очаквахме дете.
— Какво нещастие!
— Да. И ти, и аз, и двамата носим своя кръст…
Струан така се бе зачел в мистериозната книга, че не чу как тя отвори вратата на стаята си и я затвори, запали лампите, не усети ходенето й на пръсти, не забеляза, че тя надникна за миг и после изчезна. Чу се съвсем тихо, кратко щракване и вратата на спалнята й се затвори.
Малкълм вдигна поглед. Заслуша се внимателно. Анжелик му бе казала, че ще се отбие при него, но ако е заспал, няма да го безпокои. Или ако е изморена, ще си легне веднага, тихо като мишка, и ще го види на сутринта.
— Не се безпокой, скъпа — бе й казал учтиво. — Забавлявай се, ще те видя на закуска. Наспи се добре и знай, че те обичам.
— И аз те обичам, cheri. Спи спокойно.
Книгата остана в скута му. Той с усилие седна, спусна краката си от двете страни на леглото. Дотук беше поносимо. Но не и изправянето. Да се изправи му беше трудно. Сърцето му биеше, чувстваше се задъхан и си легна. „Все пак малко по-добре от вчера. Утре ще се опитам отново, три пъти. Може би ще успея. Искам да остана при нея. Господи, помогни ми. Трябва да го направя.“
Когато се почувства по-добре, той почете още малко от книгата, но историята сега не го погълна както преди, мисълта му бродеше, смесваше разказа с нея, как ще я убият, и трупове, и той се втурва да я защити, следващите видения ставаха по-еротични.
Най-сетне той остави книгата настрана, отбеляза докъде е стигнал с лист, който тя му бе откъснала от дневника си. „Чудно, за какво ли пише в него, след като е най-трудолюбивият човек, когото познавам! Дали пише за себе си и за мен? За мен и за себе си?“
„Много съм изморен сега.“ Ръката му посегна към лампата да намали фитила, после спря. Малката винена чаша с приспивателното. Пръстите му трепереха.
„Бабкот е прав, не се нуждая от него повече.“
Той уверено загаси светлината и затвори очи. Молеше се за нея и своето семейство, за майка си, която да ги благослови, и накрая за себе си. „О, Господи, помогни ми да се оправя — боя се, много се боя.“
Но сънят не идваше. Въртеше се и се опитваше да си намери по-удобно местенце. Спомняше си Токайдо и Кентърбъри. Полузаспалото му съзнание се носеше около мрачния сюжет на книгата. Как ли ще свърши? Добавяше всякакви картини. И още, и още. Някои бяха лоши, други красиви, някои съвсем живи.
Времето минаваше, още час или минути, и после той изпи екстракта и се отпусна доволен, знаеше, че скоро ще се понесе в сънищата; с ръката й върху неговата, с ръката му върху нейната, после върху гърдите й и навсякъде, нейната също толкова позната, също толкова желана, и не само ръката.
15.
Петък 5 октомври
Точно след изгрев Анжелик стана от леглото и седна на тоалетката в нишата на прозорците; гледаха към Хай стрийт и пристанището. Беше малко изморена. В заключеното чекмедже лежеше дневникът й, подвързан в матова червена кожа и също заключен. Измъкна ключето от скривалището, отключи, после потопи перодръжката и се зае да пише в него, да споделя като с приятел — дневникът през тези дни беше единственият й приятел, единственият, с който се чувстваше в безопасност.
„Петък, 5-и: още една лоша нощ и се чувствам ужасно. Четири дни след като Андре ми съобщи за татко. Оттогава не съм в състояние да пиша нищо, да правя каквото и да било, заключих се и «легнах на легло», симулирайки простуда, само веднъж-дваж дневно навестявам моя Малкълм да уталожа тревогата му, не пускам никого, освен прислужницата си, която мразя; все пак се съгласих да се видя с Джейми веднъж и с Андре.
Горкият Малкълм, той обезумя от тревога първия ден, когато не се появих и отказах да отворя вратата си, и настоя да бъде внесен на носилка в будоара ми, за да ме види — дори, ако се наложи, да разбият вратата. Успях да му попреча. Насилих се да отида при него, да му кажа, че съм добре, че просто имам силно главоболие, че не, не се нуждая от Бабкот, че той не трябва да се безпокои за моите сълзи, да му кажа насаме, че това е само «онзи период от месеца». И понякога течението е силно и ми е нередовен. Той невероятно се смути, че му споменавам за мензиса си. Невероятно! Като че ли не е чувал за женските работи. Понякога изобщо не го разбирам, макар да е толкова любезен и деликатен, най-милият сред моите познати. Друга тревога: честно казано, горкият човек не се оправя и денем толкова много го боли, че ми идва да заплача.“