„Пресвета Дево, дай ми сила! — помисли си тя. — А има и още нещо. Опитвам се да не се тревожа, но полудявам. Денят приближава. Тогава ще се отърва от ужаса, но не и от недоимъка.“
Отново започна да пише:
„Толкова е трудно да останеш насаме в къщата на Струан, колкото и да е уютно и приятно, но пък в Колонията е ужасно. Няма фризьор, нито дамски шивач (макар да имам китайски шивач, много умел в прекопирването на дрехи), нито шапкар, още не съм ходила при обущар, няма къде да идеш, нито какво да правиш — о, колко съм далеч от Париж, но как мога сега да живея там? Ще се премести ли там Малкълм, когато се оженим? Никога. А ако не се оженим… как ще мога да платя билета си за вкъщи? Как? Питам се хиляда пъти без отговор.“
Погледът й се откъсна от листа и се насочи към прозореца и корабите в залива. „Иска ми се да съм на един от тях, да си отивам у дома, иска ми се никога да не бях идвала тук. Мразя това място… какво, ако… ако Малкълм не се ожени за мен, ще трябва да се оженя за някой друг, но нямам никаква зестра, нищо. О, Боже, не това очаквах. И да успея да си ида вкъщи, пак няма да намеря пари, а горките ми леля и чичо са разорени. Колет също не може да ми даде на заем, а не познавам никой богат или известен, за когото да се омъжа, или достатъчно издигнат в обществото, че да му стана осигурена метреса. Мога да стана актриса, но е крайно необходимо да си имам покровител, който да подкупва театралните директори и драматурзите и да плаща за всички дрехи, бижута, карети и за разкошен дом за соарета — разбира се, трябва да спя с покровителя си, когато на него, а не на мен ми се иска, докато стана достатъчно богата и много известна, а за това е нужно време, нямам нито връзки, нито приятели, които да ги имат. О, Боже, толкова съм объркана. Май ще заплача отново…“
Анжелик зарови лице в ръцете си, сълзите й рукнаха, внимаваше да не вдига твърде много шум, та прислужничката й да я чуе и да занарежда, да направи сцена като през първия ден. Нощницата й беше от кремава коприна, бледозелена наметка покриваше раменете й, косата й — разрошена, стаята — мъжка, леглото с балдахина бе огромно, гарнитурата бе много по-голяма от тая на Малкълм. От едната страна се намираше преддверието, свързващо неговата спалня с нейната, отдясно — трапезария за двайсет души със собствена кухня. И двете врати бяха залостени. Тоалетната масичка беше единственият разкош в помещението, отделена със завеса от розов сатен.
Когато сълзите спряха, тя подсуши очите си и тихо се разгледа в сребърното огледало. Никакви сенки, лицето й — малко по-изпито отпреди. Никаква външна промяна. Въздъхна тежко, после пак започна да пише:
„Плачът не помага. Днес трябва да говоря с Малкълм. Просто трябва. Андре ми каза, че пощенският кораб ще дойде след ден, и истината за моята катастрофа е на път с него. Ужасена съм, че майката на Малкълм ще бъде на борда — новината за раняването му трябва да е стигнала в Хонконг на двайсет и четвърти, така че ще е имала достатъчно време да хване пощенския кораб. Джейми се съмнява, че тя ще тръгне толкова бързо, нали има и други деца, съпругът й наскоро е починал и още е в траур, горката жена.
Когато Джейми беше тук за първи път и разговаряхме с него насаме, той ми разказа различни неща за семейство Струан: Лиза била на шестнайсет, Роналд на тринайсет, а Дънкан на десет; разказа ми и за повечето им нещастия: миналата година седемгодишните близнаци Роб и Дънрос се удавили при произшествие с лодка извън Хонконг, край място, наречено Шек-О, там семейството има земя и лятна къща. Когато Малкълм пък бил на седем, четиригодишната му сестричка Мери се разболяла от треска и умряла. Горкичкото детенце, плаках цялата нощ, мислейки си за нея и за близнаците. Толкова мънички!
Харесвам Джейми, но защо е така скучен, така нецивилизован — никога не е ходил в Париж, познава само Шотландия, семейство Струан и Хонконг. Чудя се дали мога да настоявам…“
Анжелик задраска последната фраза, промени я в „когато се оженим…“ Перодръжката й се поколеба.