— И щастие! — Те чукнаха чашите си. — Идеално. Как е твоят готвач?
— Честно казано, ужасен, но качеството на нашите морски храни е добро, скариди, миди… дузина различни видове риба. По дяволите, Лим. — Бабкот въздъхна. Негодникът е за бой. Да го напсувам ли, що ли?
Нямаше го в килера за храна. Нямаше го в кухнята. Накрая го откриха на алеята в градината. Беше съсечен, главата му хвърлена настрани. На нейното място се мъдреше глава на маймуна.
— Не, госпожо — рече мама-сан, силно изплашена.
— Не можеш да оставиш Ори-сан тук до утре, трябва да си тръгнете призори.
Сумомо рече:
— Толкова съжалявам, че Ори-сан ще остане до…
— И аз, но след нападението на Анджо преследването на шиши е голямо, дават награди за сведения и наказват със смърт всеки, който е подслонил шиши.
— Тази заповед важи за Йедо, а не тук, в Канагава — отвърна Сумомо.
— Много съжалявам, някой е проговорил… — Мама-сан стисна устни. Казваше се Норико и те бяха сами в нейната лична постройка в кръчмата на Среднощните цветя, и двете коленичили върху лилави възглавници. В стаята гореше свещ, на ниска маса бе сервиран чай и тя току-що се бе върнала от среща с търговеца на ориз, който беше вдигнал лихвата на ипотеката и от 30 на 35%; бе го молила за отстъпка. „Кучи син“ — помисли си тя.
— Тази сутрин чухме, че „Смелчаците“ са…
— Кои?
— „Смелчаците“. Те са специални патрули на Бакуфу за разследване, хора безпощадни. Пристигнаха нощес. Очаквам да ме посетят. Много съжалявам, призори той трябва да се махне.
— Ще го държиш, докато се оправи.
— Не се осмелявам! Не и след кръчмата на Четиридесетте и седем ронини. „Смелчаците“ не знаят що е пощада. Не искам да набучат главата ми на кол.
— Това беше в Йедо, тук е Канагава. Кръчмата на Среднощните цветя. Толкова съжалявам, Хирага-сан ще настоява.
— Никой не настоява тук, госпожо — остро отвърна Норико. — Дори Хирага-сан. Имам син, за когото трябва да мисля, както и за къщата си.
— Правилно. А аз трябва да мисля за приятеля на брат си и за съюзника на Хирага. А също и за лицето на брат си. Натоварена съм да уредя дълговете му.
Норико зяпна:
— Всички дългове на Шорин ли?
— Половината сега, половината, когато управлява соно-джой.
— Става — рече Норико, силно развълнувана от неочаквания късмет. Никога не бе очаквала, че ще може да се съвземе. — Но никакви гай-джин лекари и само за седмица.
— Съгласна съм. — Момичето веднага бръкна в ръкава си за кесийката в тайния джоб. Норико задиша учестено, като видя златните монети. — Ето десет обана. Ще ми дадеш разписка и неговата подробна сметка, другата половина, както се уговорихме на тръгване. Къде Ори-сан ще е на сигурно място?
Норико се разбърза, за нея това беше въпрос на чест, след като се бяха споразумели. Като се питаше какво да направи, тя огледа момичето пред себе си. Сумомо Анато, по-малката сестра на Шорин Анато, шиши Бесния — момчето, което тя бе направила мъж преди толкова много години. „Ийе, каква страст, каква сила — помисли си. — И каква забележителна куртизанка можеше да излезе от Сумомо. Заедно бихме натрупали състояние, след година-две тя може да се омъжи за даймио и ако е все още девствена, каква цена бих могла да получа! Тя е наистина много красива, както казваше Шорин, класическа жена от Сацума, според него — самурай във всяко отношение. Всяко късче от нея е тъй красиво!“
— На колко си години, госпожо?
Сумомо се сепна.
— На шестнайсет.
— Знаеш ли как умря Шорин?
— Да. Аз ще отмъстя.
— Хирага ли ти каза?
— Задаваш твърде много въпроси — сряза я остро Сумомо.
Норико се изненада.
— В играта, която играем ти и аз, макар че ти си самурай, а аз мама-сан, сме сестри.
— Така ли?
— О, да, съжалявам, много сериозна игра е да се опитаме да скрием нашите мъже, да ги закриляме от тяхната глупост или смелост, зависи на чия страна си, да рискуваме живота си, за да ги запазим от самите тях, е нужно доверие помежду ни. Доверието на кръвни сестри. Е, Хирага каза ли, ти за Шорин?
Сумомо разбра, че положението й е сложно.
— Да.
— Хирага любовник ли ти е?
Очите й се ококориха.
— Хирага е… беше сгоден за мен, преди той… преди да замине, за да служи на соно-джой.