Само аз останах жив. Ори е мъртъв или ще загине утре, Шорин умря. А Сумомо?“
Предишната нощ сълзи бяха намокрили бузите му, сълзи от сън с нея, нейната бушидо и плам, и ухание, и тяло; тя го зовеше, но после изчезна. Невъзможно бе да спи, седнал в позата Лотос, позата на Буда, като използва Зен, за да постигне покой.
После тази сутрин, дар от боговете, тайното зашифровано съобщение от мама-сан на Койко за Утани, която го беше чула също тайно от прислужничката на Койко. „Ийе — помисли си той ликуващо, — чудя се; какво ще направи Йоши Торанага, ако научи, че нашите пипала са се доближили до неговото легло, дори до топките му?“
Уверен, че все още не са ги проследили, Хирага скочи и отиде до вратата, избута с ножа си резето. Акимото стоеше на пост с униформа на часови. Другите безшумно последваха Хирага по стълбите към помещенията на жените. Всичко беше разкошно, най-качествено дърво, най-изискани татами, най-чиста пергаментова хартия за шоджи и най-благоуханните масла за лампите и свещниците. Завиха. Нищо неподозиращият телохранител се втренчи в него безизразно. Отвори уста, ала оттам не излезе никакъв звук. Ножът на Хирага го изпревари.
Той прекрачи тялото, отиде до края на коридора, поколеба се за момент, за да се ориентира. Задънена улица. Стените представляваха плъзгащи се шоджи със стаи зад тях. В края — още една, по-голяма и по-натруфена от останалите. Вътре светеше петролна лампа, лампи обаче имаше и в някои от другите стаи. Няколко изхърквания и тежко дишане. Безмълвно махна на Тодо и Джун да го последват и на другите да охраняват. Пристъпи напред като нощен хищник. Дишането се усили.
Кимна на Джун. Младежът ловко се промъкна край него, наведе се пред далечната врата и при повторния знак на Хирага отвори шоджи. Хирага скочи в стаята, последва го и Тодо.
Двама мъже лежаха проснати върху копринени юргани и футони, голи и един върху друг, младият прострян по корем, възрастният отгоре му, стискаше го и го обладаваше, задъхан и захласнат. Хирага застана над тях, издърпа меча си високо и с две ръце стисна дръжката, прокара го през гърба на двете тела точно над сърцата и го заби в татамите на пода.
По-възрастният зяпна и умря мигновено, крайниците му потрепнаха в смъртна агония. Младежът заби нокти в пода безсилно, неспособен да се обърне, неспособен да придвижи торса си, само ръцете, краката и главата, но дори и така не успяваше да се извие достатъчно, за да види какво се бе случило, нито можеше да разбере, усети само, че животът му някак си изтича от отвореното му тяло. Ужасен вой се насъбра в гърлото му, когато Тодо скочи напред й нави гаротата си, за да го удуши; но твърде късно. Кратък хрип увисна в зловонния въздух.
После двамата с Хирага се извъртяха към вратата с изострени сетива. Хирага държеше нож. Тодо, Джун и другите в коридора също чакаха вдигнати мечове, сърцата им блъскаха лудо, всички готови да се хвърлят, да бягат, да се бият, да умрат, но да се бият и да умрат гордо. А отзад фините ръце на младежа се впиха в собствения му врат, дългите му, идеални и боядисани нокти дълбаеха плътта около жицата. Пръстите му потръпнаха и спряха, потръпнаха и спряха и пак потръпнаха. И застинаха. Тишина. Някъде се обърна шумно спящ човек, после отново заспа. Все още никаква тревога или предупредителни викове. Постепенно нападателите се отдръпнаха от ръба, вцепенени и плувнали в пот. Хирага даде знак за оттегляне.
Подчиниха се веднага, с изключение на Джун, който изтича обратно в стаята, за да прибере меча на Хирага. Възседна телата, но така и не успя да издърпа оръжието. Хирага му махна да тръгва, опита сам и не успя. На ниска лакирана поставка висяха оръжията на убитите. Той си взе едно. На вратата се обърна назад.
В чистата, устойчива светлина на петролната лампа двете тела изглеждаха като чудовище — многокрак летящ дракон с човешки глави, със смачканите завивки вместо огромни крила, а мечът — като гигантска сребърна карфица. Сега можа да види лицето на младежа — беше много красиво.
17.
Йоши караше по назъбените зидове редом с Койко; тя бе с цяла глава по-ниска. Ветрецът беше хладен и носеше мирис на слаб прилив. Той не го усещаше. Очите му отново пробягваха от града към луната и обратно; наблюдаваше го замислен. Койко чакаше търпеливо. Кимоното й беше от най-фин шантунг с алена одежда отдолу, косата бе разпусната до кръста. Кимоното й — обикновено, копринено, но обикновено, и мечовете бяха обикновени, обикновени, но остри.