— Както се чувствам с теб сега — измърмори той.
— Господарю?
— Ти ме измъкна от кожата ми, Койко. Всичко за теб.
В отговор тя докосна ръката му и каза много, без да каже нищо, поласкана от комплимента, цялата й мисъл се съсредоточи върху него, искаше да разгадае мислите и нуждите му, искаше да бъде идеалната за господаря си.
Но тази игра е уморителна — помисли си отново. — Покровителят ми е твърде сложен, прекалено далновиден и непредсказуем, твърде мрачен и твърде труден, за да бъде забавляван. Чудя се колко ли време ще ме задържи. Започвам да намразвам замъка, мразя ограниченията, мразя постоянните проверки, мразя да съм далеч от дома и циничния смях и бъбрене на другите дами: Лунен лъч, Пролетно време, Цвете и най-много от всички — моята скъпа мама-сан Мейкин.
Да, но аз умирам от щастие да съм в центъра на света, обожавам едното коку — ежедневното ми възнаграждение, — тържествувам, че съм това, което съм, прислужница на най-благородния господар; той наистина е различен, но е и като всички други мъже, едно капризно малко момче, което се преструва на сложно и което може да се контролира с наслади и насърчаване, както винаги; и ако си умна, момчето решава да направи онова, дето ти вече си решила, че ще направи — в каквото и да вярва.
Смехът й игриво зазвънтя.
— Какво?
— Радваш ме, изпълваш ме с живот, господарю. Ще те наричам Господаря, Раздавач на щастие!
Заля го топлина.
— И в леглото ли?
Ръка за ръка, те тръгнаха по лунната пътека.
— Погледни там — рече Йоши внезапно.
Ниско отдолу една от резиденциите пламтеше. Пламъците се извиваха заедно с облаци пушек. Дочуха далечния звън на пожарните камбани и видяха мравуняци от хора, щъкащи наоколо; скоро други мравки се подредиха в редици. От пожара до водните резервоари.
„Пожарът е най-голямата опасност за нас, а не жената — бе писал с необичаен хумор шогунът Торанага в завещанието си. — Срещу огъня можем да се приготвим, но никога срещу жената. Всички мъже и жени на възраст за женене ще сключат брак. Тогава всички селища ще имат резервоари с вода наблизо.“
— Няма да го изгасят, нали, господарю?
— Не. Предполагам, че някой глупак е катурнал лампа или свещник — рече Йоши през стиснатите си устни.
— Прав си, господарю, някой тромав глупак — отзова се Койко веднага, за да го успокои, доловила у него неочакван гняв — не знаеше от какво е. — Радвам се, че ти отговаряш за предпазните мерки срещу пожарите в замъка, така че можем да спим спокойно. Който и да го е направил, трябва да бъде наказан жестоко. Чудя се чий дворец гори.
— Това е резиденцията на Таджима.
— Ах, господарю, продължаваш да ме смайваш — продължи Койко със затрогващо възхищение, чудесно е, че можеш да различаваш с такава бързина един дворец от друг сред стотиците и от толкова далеч. — Тя се поклони, за да скрие лицето си, сигурна, че гори Уатаса и даймио Утани сигурно вече е мъртъв, а нападението е минало успешно. — Ти си чудесен.
— Не, ти си чудесната, Койко-чан. — Йоши й се усмихна, толкова сладка и дребничка, и наблюдателна, и опасна.
Преди три дни неговият нов шпионин, Мисамото, винаги загрижен да докаже колко е ценен, му беше докладвал за слуховете, плъзнали из казармите, за срещите на Утани с красивото момче. Бе заповядал на Мисамото да позволи на прислужничката на Койко да подслуша тайно, а тя да прошепне или на господарката си, или на тяхната мама-сан, или и на двете, ако другите слухове бяха истина: че същата тази мама-сан, Мейкин, беше яростна поддръжничка на Соно-джой и че скришом позволява къщата й да бъде дом и убежище на шиши. Новината трябваше да стигне до шиши, които веднага щяха да реагират на такава великолепна възможност за убийство на висшестоящ. От почти две години негови шпиони държаха нея и къщата й под наблюдение поради тази причина и заради растящата известност на Койко.
Но нито веднъж не бе имал и най-дребно доказателство в подкрепа на теорията си или улика.
„Ах, но сега — помисли си Йоши, наблюдавайки пламъците — Утани сигурно е мъртъв, щом дворецът гори, и вече имам истинско доказателство: шепотът, посаден от прислужничката, бе родил злия плод. Утани беше… е… удар за тях. Както щях да съм и аз, дори още по-голям.“ Полазиха го тръпки.
— Пожарът ме плаши — рече тя, изтълкувала погрешно трепването.