— Почакай тук. Залости вратата, само на мен ще отвориш.
Тайърър сложи револвера в джоба си и излезе. Намери Палидар и Макгрегър и ги отведе настрана, останал без дъх.
— Нужна ми е помощ. Разбрах, че Укия е един от хората, които самураите търсят. Излезе, че той е един вид разколник. Искам да го преоблека като войник и да го измъкна с нас.
Двамата офицери го зяпнаха втрещени. После Макгрегър рече:
— Извинете ме, сър, но мислите ли, че това е разумно? Мисля, че Бакуфу са законното, правителство, и ако ни хванат…
— Няма да ни хванат. Само ще го облечем с алена униформа и ще го наредим сред войниците. Е, Сетри?
— Да, можем да го направим, Филип. Но ако го забележат и ни спрат, ще стане напечено.
— Имаш ли друго предложение? — запита Тайърър, гласът му беше нервен, страхът и възбудата му нарастваха. — Искам да го измъкна. Без помощта му вероятно всички щяхме да сме мъртви, а и той ще ни е от изключителна полза.
Обезпокоени, двамата мъже се спогледаха, после се обърнаха към Тайърър.
— Съжалявам, твърде е опасно — заключи Палидар.
— Не мисля така! — озъби се Тайърър, главата го болеше. — Налага се да го направим! Въпросът е от изключителна важност за правителството на Нейно величество и това е крайното ми решение!
Макгрегър въздъхна.
— Слушам, сър. Много добре. Капитане, какво ще кажете да го качим на кон?
— Като драгун ли? Абсурдна мисъл. Един градинар няма да може да язди, за Бога. Много по-добре е да го пуснем да марширува, заобиколен от войн…
— Давам петдесет лири, че негодникът не ще може да върви в крак, ще се набива на очи като курва в покоите на епископ.
Тогава се намеси Тайърър:
— Ами какво ще кажете, ако го облечем с униформа, превържем лицето и ръцете му и го носим на носилка; все едно че е болен.
Офицерите го погледнаха, после засияха.
— Става!
— Дори още по-добре! — рече щастливо Палидар.
— Ще се престорим, че е болен от някаква зловеща болест… едра шарка… морбили… чума! — Тримата се засмяха едновременно.
Самураят офицер и охраната, допуснати да влязат в опразнената Легация, последваха Тайърър, Макгрегър и четирима драгуни из сградата. Претърсиха най-щателно всяка стая, всеки бюфет, дори таваните. Накрая самураят остана доволен. В хола имаше две носилки, върху всяка лежеше войник; и двамата трескави, и двамата превързани, единият частично, другият, Хирага, изцяло — главата, краката и ръцете — над прогизналата си униформа.
— И двамата са много болни — обясни Тайърър на японски. Хирага му бе казал думите. — Този войник е болен от шарка.
Споменаването на болестта накара самурая да пребледнее и да отстъпи крачка назад — в градовете често избухваха епидемии от едра шарка, но не чак толкова злокачествени като в Китай, където умираха стотици хиляди болни.
— За това… за това трябва да докладвам — измърмори самураят, той и хората му покриха устата си, защото вярваха, че инфекцията и разпространението на болестта става чрез дишане на заразен въздух близо до болния.
Тайърър не го разбра. Само сви рамене.
— Мъжът е много болен, не се приближавайте!
— Няма да се приближаваме, да не мислиш, че съм луд? — Едрият мъж излезе на верандата. — Слушайте — рече на своите хора — не казвайте нищо… за болестта на другите на площада или ще настъпи паника. Проклети чуждоземни кучета. Междувременно си дръжте очите отворени, този Хирага е някъде тук.
Японците преровиха градината и външните постройки; целият персонал на Легацията и войниците се изтеглиха на сянка, чакаха с нетърпение да замаршируват надолу към кея и към корабите. Накрая самураят се поклони и закрачи обратно през портите, хората му се струпаха отвън. Джун все още бе вързан, ужасените градинари стояха коленичили в една линия, всички — със свалени шапки и гологлави. Щом самураят офицер ги приближи, те се заровиха още повече в мръсотията.
— Станете! — викна офицерът, възмутен, че никой от тях не е с избръснато теме на самурай или поне с някакви белези от меч, рани или друго нараняване типично за самураите. Ето защо заключи, че жертвата му е все още скрита някъде вътре или че е избягала. Ядосан още повече от неуспеха си, самураят се изправи пред Джун.