Анжелик седна отново пред огледалото и се полюбува на образа си. Пеньоарът й беше копринен и с дантели, парижки — тук й бяха ушили същия по модела, който бе донесла…
„И ти не можеш да повярваш на майсторлъка, Колет, или на бързината, с която китайският шивач ми го уши, писа този следобед за сутрешния пощенски кораб.
Сега може да ми шият всичко. Моля те, изпрати ми няколко модела или кройки от Ла Паризиен или Л’от Кутюр с най-новата мода, или нещо друго интересно — моят Малкълм е толкова щедър и толкова богат! Казва, че мога да си поръчам каквото поискам!
А пръстенът ми!!!! Диамант с четиринайсет по-малки диаманта около него. Попитах го откъде, за Бога, го е намерил, а той само се усмихна. Наистина трябва да съм по-внимателна и да не задавам глупави въпроси. Колет, всичко е толкова прекрасно, освен че се безпокоя за здравето му. Подобрява се бавно и едва-едва крета. Но става все по-пламенен, горкичкият, и трябва да внимавам… Ще се обличам за празненството сега, но ще ти пиша още, преди да тръгне пощата.
С вечна обич.“
„Колко е щастлива Колет, нейната бременност е дар от Бога.
Спри! Стига толкова, иначе сълзите и ужасът ще се върнат отново. Забрави тревогите си. Вече реши какво ще правиш. Добре, бременна съм, значи, остава другият план — какво още?“
Напарфюмира се разсеяно зад ушите и по гърдите, леко оправи дантелата. Нежно почука на вратата му.
— Малкълм?
— Влез — сам съм.
Неочаквано не го завари в леглото, седеше във фотьойла. С червен копринен халат, погледът му беше странен. Инстинктивно Анжелик застана нащрек. Залости вратата както обикновено и се приближи до него.
— Не си ли уморен, любов моя?
— Не и да. От теб ми спира дъхът. — Протегна ръце и Анжелик се приближи, сърцето й щеше да изхвръкне. Ръцете му трепереха. Приласка я по-близо и целуна ръцете и гърдите й. За момент Анжелик му се остави, наслаждаваше се на неговото обожание, искаше го, наведе се и го целуна, позволи му да я гали. После, цялата пламнала, застана на колене до стола, сърцето й биеше като неговото, и се поотдръпна от прегръдката.
— Не бива — прошепна тя, останала без дъх.
— Зная, но аз трябва. Искам те толкова много… — Устните, му туптяха, пламтяха и търсеха; наведе се напред, нейните им отговориха. Ръката му милваше бедрото й, запалваше пожар в слабините й, издигаше се все нагоре и нагоре, и тя искаше още, но се овладя и отново се отдръпна.
— Не, cheri. — Този път Малкълм се оказа изненадващо по-силен, ръката му я задържа като любовно менгеме, гласът и устните му станаха още по-настойчиви, все по-близки и по-близки и тогава, без да мисли, Малкълм се изви твърде рязко и болката го прониза.
— О, Господи!
— Какво стана? Добре ли си? — попита изплашена Анжелик.
— Да, добре съм. Всемогъщи Боже! — Трябваха му секунда-две, за да се съвземе; острата болка пресече неговия плам, остана копнежът, който страданието сякаш подсилваше. Ръцете му все още я държаха, все още трепереха, но вече без никаква сила.
— Господи, съжалявам.
— Няма за какво, скъпи. — Анжелик с облекчение възстанови дишането си, изправи се и наля малко от студения чай, който той държеше до леглото; чувстваше слабините си неспокойни, парализирани и нервни, сърцето й биеше; и на нея не й се искаше да спре, но се налагаше: още няколко минути; и нямаше да може. „Намери начин да се опазиш, да опазиш него, да опазиш и двамата“ — гласът на майка й крещеше като молитва в главата й: „Мъжът никога не се жени за своята любовница, не му давай нищо преди сватбата, след нея е разрешено всичко.“ Този глас се бе запечатал в съзнанието й в момента, когато порасна достатъчно, за да разбира.
— Заповядай — измърмори Анжелик, като му подаде чашата.
Коленичи и го загледа, очите му бяха затворени, пот се стичаше по лицето и халата му. За миг собственото й безпокойство и тревога изчезнаха. Тя сложи ръка на коляното му и той я взе в своята.
— Опасно е… опасно е да се прегръщаме така, Малкълм — рече тя тихо; харесваше го много, обичаше го, но не беше сигурна дали това е любовта. — Трудно е и за двама ни, cheri. Аз също те желая и те обичам.