— Разбира се. — Монетата, доста щедро заплащане, изчезна в ръкава й. — Ори-сан може да остане, докато не сметна, че му е време да си върви; тогава ще си тръгне, съгласен ли си?
— После, толкова съжалявам, шиши, но ще ти кажа, че за теб е много опасно тук. Това е разпратено до всички бариери. — Райко разгъна обява, отпечатък от дърворезба. На нея имаше портрет. Неговият. Надписът гласеше: „Бакуфу предлагат две коку награда за главата на този убиец роши от Чошу, който има много прозвища, едно от които е Хирага.“
— Бака! — процеди през зъби Хирага. — Прилича ли на мен? Как е възможно? Никога не са ми рисували портрет.
— И да, и не. Художниците имат дълга памет. Това е може би един самурай в битка? Освен ако някой твой приближен не е предател. Лошо е също, че те търсят важни люде. Анджо естествено, а сега и Йоши Торанага.
Побиха го тръпки, почуди се дали куртизанката Койко е предадена, или е предателка.
— Той пък защо?
Райко сви рамене.
— Той е главата на змията независимо дали ти харесва или не. Соно-джой, Хирага-сан, но не води враговете Бакуфу тук. Искам главата ми да си остане на раменете.
Цяла нощ Хирага не мигна заради обявата и се чудеше как да постъпи; Прие Фуджико да му сипе саке отново.
— Този Тайра ме учудва, Ори.
— Защо си губиш времето с него? Убий го.
— По-късно, не сега. Да ги наблюдавам, него и останалите, да пробвам да отгатна реакциите им е като игра на шах, където правилата се менят постоянно, очарователно е… щом веднъж човек преодолее вонята им.
— Тази вечер трябваше да направим онова, което исках да направим: да го убием и хвърлим тялото му до караулното и да оставим да обвинят охраната. — Ори раздразнен прекара дясната си ръка по наболото си обръснато теме, после стори същото и по брадата. Лявото му рамо бе превързано, а ръката все още окачена на превръзка. — Утре ще се избръсна гладко и ще се почувствам пак като самурай — Райко има бръснар, може да му се довери. Но, Хирага, това принудително бездействие ме подлудява.
— А рамото ти?
— Раната е чиста. Сърби ме, но е на добро. — Ори вдигна наполовина ръката си. — Повече не мога, всеки ден се опитвам по малко. Трудно ще я използвам в битка. Карма. Но ако бяхме убили този гай-джин Тайра, нямаше да има никакъв риск за нас или за Къщата; казваш, че бил толкова потаен, че навярно не е споделил с никого за идването си тук.
— Да, но може и да е казал. Те са непредсказуеми. Променят си намеренията, твърдят едно, а после вършат точно обратното, но не с пресметливост, не както го правим ние, не са като нас.
— Соно-джой! Убийството му би подлудило гай-джин. Ще го направим следващия път, когато отново дойде тук.
— Ще го убием, само че по-късно — твърде е ценен за момента. Ще открие тайните им, как да ги унищожим, как да избием стотици, хиляди гай-джин — но чак след като сме ги използвали, за да унижим и разбием Бакуфу. — Хирага пак протегна чашата си. Фуджико я напълни веднага, като му се усмихваше. — Бях дори в кабинета на водача на всички англичани, на пет крачки от него. Аз съм в центъра на властта на гай-джин! Ако можех да говоря по-добре езика им! — Беше много предпазлив и не разкри на Ори доколко всъщност знае езика или как е убедил Тайърър да го измъкне тайно — още повече пред това момиче.
Докато Фуджико пълнеше чашите им, се усмихваше съвсем внимателно и не ги прекъсваше, слушаше жадно, без да се издава, искаше й се да попита за стотици неща, но беше твърде добре обучена, за да го направи. „Само слушай, усмихвай се и се преструвай на тъпа и че си само играчка — обучаваше ги мама-сан, — скоро те ще ти кажат онова, което искаш да научиш, без да ги подтикваш. Слушай и се усмихвай, наблюдавай и ги ласкай, прави ги щастливи, само тогава стават щедри. Никога не забравяй, че щастието им се равнява на златото, което е твоята единствена цел и защита.“
— В Йедо — говореше Хирага — Тайра беше наистина храбър, а тази вечер се държа като страхливец. Фуджико, как е той в леглото?
Тя с усмивка прикри изненадата си, че някой може да е толкова нетактичен.
— Като всеки младеж, Хирага-сан.
— Разбира се, но как е? Каква е големината му — той е висок мъж, голямо ли е копието му?
— О, съжалявам — Фуджико сведе очи и кротко продължи: — но на дамите от Върбовия свят им се заповядва никога и с когото и да било да не обсъждат клиент.
— Нашите правила се прилагат и за гай-джин ли? А? — учуди се Хирага.