Вратата се отвори тутакси, прислужница влезе на колене с две шишета, наля и изчезна. Хирага се оригна, сакето започваше да го хваща.
— Те се държаха като животни. Без своите оръдия и кораби са достойни за презрение.
Ори хвърли поглед навън през прозореца към морето.
— Какво има? — Хирага внезапно застана нащрек.
— Опасност ли?
— Не, нищо няма.
Хирага се намръщи обезпокоен, спомни си какъв усет има Ори за външни присъствия.
— Имаш ли мечове тук?
— Да. Райко ми ги пази.
— Мразя да съм без мечове на колана.
— И аз.
Известно време пиха мълчаливо, а после пристигна храната — малки съдове с печена риба, ориз, суши и сашими и португалско ястие, наречено темпура — риба и зеленчуци, потопени в оризово брашно и доста препържени. Преди да пристигнат португалците около 1550 година — първите европейци край бреговете на Япония, — японците не познавали приготвянето на храната чрез пържене.
Когато се натъпкаха, повикаха Райко и й направиха комплименти, отказаха да ги забавлява гейша, така че тя се поклони и ги остави сами.
— Ти можеш да дойдеш утре, Фуджико. Ще бъда тук по някое време след залез-слънце.
— Да, Хирага-сан. — Фуджико се поклони много ниско, доволна, че я отпращат без по-нататъшна работа; Райко вече й бе казала, че щедро са й заплатили. — Благодаря за честта.
— Разбира се нищо от това, което чу или видя, няма никога да споменаваш пред Тайра или някой гай-джин, пред когото и да било.
Вдигна глава изненадана:
— Разбира се, че няма, Хирага-сама. — А щом видя очите му, сърцето й се сви. — Разбира се, че не — повтори Фуджико, гласът й едва се долавяше, поклони се с чело до татамите и силно изплашена, излезе.
— Ори, поемаме риск с тая жена, тя ни слушаше.
— Така е с всяка от тях. Но тя никога не би се осмелила, нито пък останалите. — Ори разгони комарите с ветрилото си. — Преди да си тръгнем, ще уговорим цената с Райко, като се разберем да настани Фуджико в долнопробна къща; там ще бъде прекалено заета и няма да й остане време да създава неприятности; пък и ще бъде достатъчно далеч от гай-джин и Бакуфу.
— Добре. Това е ценен съвет. Може да ни струва скъпо. Райко твърди, че Фуджико била изключително харесвана от гай-джин по някаква си причина.
— Фуджико ли?
— Да, странно е, нали? Райко казва, че те са твърде различни от нас. — Хирага видя, че усмивката на Ори се изкриви. — Какво има?
— Нищо. Можем да поговорим повече утре.
Хирага кимна, пресуши последната чаша, изправи се, свали юкатата, която всички Къщи и кръчми набавяха за своите клиенти, и се облече отново в най-обикновено кимоно на селянин, с груб тюрбан и островърха сламена шапка; после сложи на раменете си празната кошница.
— В безопасност ли си така?
— Да, докато не се наложи да се съблека, а имам и това — Хирага посочи два документа, издадени от Тайърър, единия за японците, другия за англичаните. — Охраната на портата и на моста е бдителна, както и военният патрул на колонията през нощта. Няма никакво ограничение в часовете, но Тайра ме предупреди да внимавам.
Ори замислено разгледа документите. Хирага ги скри в ръкава си.
— Лека нощ, Ори.
— Да, лека нощ, Хирага-сан. — Ори го изгледа особено. — Ще ми се да зная къде живее жената.
Хирага присви очи:
— Така ли?
— Да. Искам да зная къде е. Със сигурност.
— Мога да разбера навярно. А после?
Тишината нарасна. Ори мислеше: „Не съм сигурен тази вечер, а ми се иска да съм, но всеки път, щом се отпусна, си спомням оная нощ и своето безкрайно проникване в нея. Ако я бях убил тогава, всичко щеше да е свършило. Но знам, че е жива, и се чувствам като омагьосан. Тя ме омагьосва. Глупаво е… глупаво е, ала съм омагьосан. Тя е дявол, отвратителна е, зная го, но все още съм омаян и съм сигурен, че докато е жива, мисълта за нея винаги ще ме спохожда.“