Сутринта се бе събудила рано и лежа, докато обмисляше плана си; така стигна до внезапното откритие, че трябва да мрази всички мъже. „Мъжете причиняват проблемите ни, бащи, съпрузи, братя, синове и свещеници — свещениците са най-лошите измежду мъжете, мнозина сред тях са прословути женкари, грешници и лъжци, които използват църквата за долните си цели, макар да е вярно, че се срещат и светци. Свещениците и останалите мъже са господари на нашия свят и погубват нас, жените. Мразя мъжете — с изключение на Малкълм. Него не мразя, не още. Не зная дали наистина го обичам. Не зная какво е любовта, но го харесвам повече от всеки друг мъж, когото съм познавала, и го разбирам. Най-после благодарение на Бога очите ми се отвориха!“
Анжелик погледна Андре с доверие и с молба. „Проклет да си, че трябва да се заробя пред теб, но, слава Богу, поне сега те разбирам какъв си. Малкълм и Джейми са прави — единственото ти желание е да господстваш над компания Струан или да я разориш. Проклятие, че трябва да се доверя на мъж. Само ако си бях в Париж или дори в Хонконг, щеше да има десетки жени, които дискретно да помоля за нужната помощ, но не и тук. Онези две вещици? Невъзможно! Те открито ме мразят и са ми врагове.“
Анжелик пророни няколко сълзи.
— Моля те, помогни ми.
Понсен въздъхна.
— Ще говоря с Бабкот днес…
— Ти луд ли си? В никакъв случай не бива да го замесваме. Нито пък Хоуг. Не, Андре, премислих всичко много внимателно — никого от тях. Трябва да намерим някой друг. Някоя съдържателка.
Той я зяпна, поразен от спокойния й глас и логиката й.
— Искаш да кажеш някоя мама-сан? — заекна Понсен.
— Какво е това?
— О… жената… японка, която… която държи местните публични домове, уговаря услугите на момичетата, уговаря цената, настанява момичетата. И така нататък.
Челото й се набръчка.
— Нямах предвид тях. Чух, че има една къща надолу по пътя.
— Господи! Искаш да кажеш — онази — Безсрамната Нели… в Пияния град? Не бих отишъл там за хиляда луидора.
— Но не е ли това домът, който държи сестрата на госпожа Фъдърингил? Прочутата госпожа Фъдърингил от Хонконг.
— Как си научила за нея?
— О, Боже мой, Андре, аз да не съм глупава и тесногръда като англичанките — заяви Анжелик сприхаво. — Всяка европейка в Хонконг знае заведението за млади дами на госпожа Фъдърингил, макар да се преструва, че не й е известно, и да не говори открито за него, както и всички, освен най-глупавите знаят, че мъжете им посещават чайните или че имат любовници от Ориента. Такова лицемерие. Дори ти би се учудил, ако разбереш какво си говорят дамите насаме в будоарите или когато няма мъже край тях. В Хонконг чух, че сестра й е отворила къща тук.
— Не е същото, Анжелик, при нея се обслужват моряци, пияни, безделници — отрепките. Безсрамната Нели не е нейна сестра, само твърди така; навярно плаща нещичко, за да използва името.
— О! Тогава къде ходиш ти? „За забавление?“
— В Йошивара — отвърна Андре и й обясни подробностите, учуден, че е толкова откровен.
— Имаш ли определено място, определена къща, където си в добри отношения с мама-сан?
— Да.
— Отлично. Иди при твоята мама-сан и вземи лекарството, което използват те.
— Какво?
— Боже мой, Андре, бъди разумен, бъди сериозен! Работата е сериозна и ако не решим проблема, никога няма да стана стопанка на Търговската къща и няма да съм в състояние да служа на… на определени интереси. — Анжелик видя, че е улучила целта, и изпита задоволство от себе си. — Иди довечера там и я помоли. Не моли своето момиче или изобщо някое момиче за него, те вероятно няма да знаят. Попитай покровителката, мама-сан. Можеш да й кажеш, че на „момичето“ му закъснява.
— Не зная дали имат такова лекарство.
Анжелик се усмихна мило.
— Не ставай глупав, Андре, разбира, се, че имат, сигурно имат. — С дясната си ръка опъна пръстите на лявата си ръкавица. — Щом разреша този проблем, всичко ще се нареди чудесно, ще се оженим на Коледа. Между впрочем реших, че докато се оженим, ще е по-добре да се преместя от покоите на Струан — сега господин Струан се оправя с всеки изминат ден. Ще се върна в Легацията днес следобед.
— Разумно ли е? По-добре стой близо до него.
— Съвсем нормално е. Въпрос на благоприличие, освен това е твърде важно; сигурна съм, че от лекарството ще се чувствам зле ден-два. Щом всичко свърши, ще реша дали трябва да се върна. Зная, че мога да разчитам на теб, приятелю. — Анжелик се изправи. — По същото време утре?