— Аз ще ям пилешка баница — бързо Додаде Тайърър.
Прислужникът измърмори и се върна в кухнята и въпреки врявата там веднага прихна зад вратата.
— Фей от Търговската къща избухна като буре с барут, когато заврях печеното говеждо под носа му — патладжан; престорих се, че му нося къри. Аййиая — китаецът се държеше за стомаха от смях. — Само дето не паднах от смях. Да вадиш душата на чуждоземските дяволи е по-забавно от чукането.
Останалите се засмяха с него, докато главният готвач не се протегна и не го шибна през лицето.
— Слушай ти, мръсен малък чукач — и останалите, — не се подигравайте с чуждоземските дяволи от Търговската къща, докато Чжан от Търговската къща не каже, че така трябва. Сега бързо занеси на Фей от Търговската къща неговото къри и не плюй в ястието или ще те накарам да си изядеш тестисите панирани.
— Аййиая, плюенето в храната на чуждоземските дяволи е съвсем обикновено нещо, уважаеми главен готвачо — измърмори младежът с почти напъхана в раменете глава, взе чинията с пилешката баница и хукна да изпълни поръчката.
Тресна чинията с къри и купата с ориз пред Макфей.
— Къри, госп’дар, вие иска, хей, няма значение. — Келнерът забърза обратно, като ги изруга наум, с главоболие, но доволен, защото макар да се подчини на главния готвач, бе държал мръсния си палец в кърито по целия път от кухнята.
— Грубиян — изруга Джейми. — Давам десет долара, че тоя негодник е плюл в яденето, докато го е носил.
— Ако си толкова сигурен, защо му крещя? — Тайърър започна да реже дебелата коричка на месната баница.
— Трябва да им се крещи, всички те се нуждаят от това и от по един ритник в задника. — Макфей започна да нагъва с удоволствие жълтеникавото като овесена каша месо и картофите с къри, капки мазнина плуваха на повърхността. — После чух, че тайно си извел от Йедо някакъв самурай, който говорел малко английски.
Тайърър едва не се задави с парче от пилешкото.
— Глупости.
— Тогава защо си морав, за Бога? Говориш с мен, Макфей от Търговската къща! Хайде, Филип, нима очакваш да опазиш тая тайна тук? Ние подочухме нещичко. — Пот ороси челото му от горещото къри, от време на време разгонваше и мухите. — Много е люто, чак да ти подпали топките — обаче си го бива. Искаш ли да опиташ малко?
— Не, благодаря.
Макфей продължи щастливо да яде. И постепенно, между хапките, гласът му стана рязък, макар все още да говореше поверително.
— Ако не поговориш с мен открито за станалото, старче, строго поверително естествено — давам ти дума, — и не споделиш със стария си приятел всичко, цялата информация, ще направя съобщение тук и сега… на него — посочи с лъжицата Нетълсмит, редактора на „Йокохама Гардиън“, който ги наблюдаваше с интерес. Малко къри капна на покривката. — Ако Дребосъка Уили научи за твоята тайна най-напред от вестника, ще вдигне врява, каквато никога не си чувал.
Целият глад на Тайърър изчезна. Той рече с отвращение:
— Аз… истина е, че помогнахме на един бунтовник да избяга от Йедо. Това е всичко, което мога да кажа. Сега той е под покровителството на Нейно величество. Съжалявам, но не мога да споделя повече, служебна тайна.
Макфей го изгледа проницателно.
— Под покровителството на Нейно величество, а?
— Да. Съжалявам. Мълчанието е злато, не мога да кажа нищо повече. Държавни тайни.
— Интересно. — Макфей свърши яденето си и извика за второ. — Но в замяна няма да съобщя никому.
— Съжалявам, дал съм клетва да пазя тайната. — Тайърър също се изпоти поради климата в Азия, поносим само през зимните и пролетните месеци, а и защото тайната му се знаеше. И все пак му беше приятно, че се справя с Джейми, без съмнение най-важния от търговците в Йокохама. — Сигурен съм, че ме разбираш.
Макфей кимна учтиво и се съсредоточи върху кърито.
— Много добре те разбирам, старче. Щом свърша, Нетълсмит ще получи извънредна новина.
— Няма да посмееш! — Тайърър се стресна. — Държавни тайн…
— Глупости — държавни тайни — изсъска Макфей. — Първо, не ти вярвам, второ, дори да е така, ние имаме право да знаем, ние сме Държавата, за Бога, а не сбирщината от дипломати нехранимайковци, които на две магарета слама не могат да разделят!
— Виж какво…
— Виждам. Кажи ми, Филип, или ще прочетеш за това в следобедното издание. — Макфей сияеше като серафим, докато обираше последния сос с последния залък хляб; изяде го, оригна се, бутна стола си назад и понечи да стане. — Ти отговаряш.