— Много охрана на порта и мост. Мина през блатото, през вода, над ограда. Тези войници ме видя. Спрях, поклоних, посегнах за документ, те мен хвърлили на земя. Борих, ама не много. — После учителят му го заля с нов жлъчен поток на японски и с клетви за отмъщение.
Когато пристъпът премина, Тайърър рече:
— Съжалявам, но грешката е твоя. — Отстъпи назад неволно, защото Хирага се извъртя към него. — Стига! — ядоса се англичанинът. — Войникът е бил прав. Самураите плашат хората! Сър Уилям ти каза да внимаваш, аз също, помолих те да бъдеш предпазлив.
— Аз бил учтив, само направил, правилно! — изрече ядосан Хирага. — Невъзпитани маймуни ме нападнал, аз търсил документа, беше трудно да го намеря. Маймуни, ще ги убия!
Сърцето на Тайърър биеше и му се гадеше от страх.
— Слушай, трябва да решим това заедно, бързо. Когато Сър Уилям чуе за случилото се, може да те изхвърли от Колонията! Ти и аз трябва да решим проблема, разбираш ли!
— Айяе. Какво е „реша“, моля?
Тайърър бе благодарен да чуе поне любезното „моля“ и сдържа уплахата си. „Този човек очевидно е също толкова опасен, сприхав и луда глава като всички самураи в Япония. Слава Богу, че не е въоръжен.“
— „Реши“ означава да стигнем до разбирателство. Ние, ти и аз, трябва да решим как да живееш тук безопасно. Разбираш ли?
— Хай. Со десу ка! Уакаримасу. Тайра-сан, аз, ние решим проблем. — Хирага овладя гнева си. — Моля, какво предлага? Документ не добър за войник. Мъже, които ме види, мрази. Как решим това?
— Първо… първо има стар хубав английски обичай. Когато трябва да решим сериозен проблем, пием чай.
Хирага го изгледа озадачен. Тайърър позвъни и поръча чай на Чен, главния прислужник, той пък изгледа Хирага с подозрение, зад гърба си криеше грозен сатър.
Докато чакаха, Тайърър седна на стола си и със сериозен израз загледа през прозореца; отчаяно желаеше другият да му разкаже за Фуджико, но беше твърде възпитан, за да попита направо. „По дяволите тоя тип — мислеше си той, — трябва сам да си предложи услугите да ми разкаже всичко, знае, че се тревожа — защо ме кара да чакам. Ще го науча на английските нрави, да не избухва за щяло и нещяло, войниците са съвсем прави. Ще го направя джентълмен. Но как? При това и тоя Джейми, дето е дяволски умен.“
След обяда Тайърър бе отишъл в кабинета на Макфей, видя се принуден да пийне малко бренди и след минути, без да се усети, му разказа всичко.
— О, Филип, ти си великолепен — възкликна Макфей с искрен ентусиазъм. — Хлапето ще бъде същинска златна мина, ако му задаваш въпросите правилно. Каза ли откъде е?
— От Чошу. Мисля, че така каза.
— Искам да говоря с него — насаме.
— Ако говориш с него, другите сигурно ще разберат и тогава новината ще… ще плъзне навсякъде.
— Ако знам аз, знае и Норбърт, а се обзалагам, че и Бакуфу ще научат — те не са глупаци. Съжалявам, но тук няма тайни, колко пъти да ти напомням?
— Добре. Ще го попитам. Но при условие, че ще присъствам и аз, когато се срещнеш с него.
— Е, съвсем не е необходимо, Филип, имаш толкова работа. — Не ми се иска да ти губя времето.
— Да или не!
— Макфей въздъхна.
— Упорит човек си ти, Филип. Добре.
— Искам също да прочета последната глава, без да плащам, да речем, утре. Ще го уредиш с Нетълсмит.
Макфей рече остро:
— Ако ще плащам смайващата сума от осем долара, и ти ще участваш.
— Никаква среща тогава и ще информирам Сър Уилям. — Тайърър се усмихна, като си спомни киселото изражение на Макфей.
— Чай, госп’дар, много бърже, бърже — прекъсна мислите му прислужникът и го върна към Накама. Чен остави подноса, вече не носеше сатъра, но му беше подръка, вън до вратата.
Тайърър важно наля на себе си и на Накама, добави мляко и захар и сръбна от врялата, черна като мастило отвара с облекчение.
— Така е по-добре.
Хирага повтори действията му. Събра цялата си воля, за да не извика от горещината и да не изплюе най-отвратителната на вкус течност, която някога бе опитвал.
— Хубав е, нали? — попита Тайърър сияещ, щом довърши чашата си. — Още малко?
— Не, не, благодаря. Английски обичай, а?
— Английски и американски, не и френски. Французите — Тайърър сви рамене — нямат вкус.