— Не разбирам. Мъсардж?
— Масаж, Тайра-сан. Ето така.
— А, сега разбирам. Масаж, благодаря ти.
Пръстите й бяха нежни и великолепни, той се унесе, не можеше да повярва на щастието си, гордееше се от представянето си и от това, че тя свърши три пъти в екстаз от един негов опит — и нямаше значение съобщението на Райко, че утре Фуджико трябва да посети селото си край Йедо, за да види своя болен дядо… „Но само за няколко дни, Тайра-сан.“
— О, толкова съжалявам, Райко-сан. Колко дни отсъства?
— Колко дни ще отсъства ли? Само три.
— О, благодаря, колко дни ще отсъства? — Тайърър бе помолил и Райко, и Фуджико винаги да го поправят.
„Три дни. Ще имам време да се възстановя. Господи, днес беше върхът. Чудя се какво ще стане, когато роджу получи нашето съобщение. Сигурен съм, че съветът ми беше правилен и че Накама ми казва истината — Господи, трябва добре да си помисля за него, Сър Уилям просто сияеше, а що се отнася до Фуджико…“
Приспано от докосването й, съзнанието му скачаше ту към Накама, ту към нея и живота в Япония, всичко беше толкова различно, а пък този японски — непрестанен поток от думи и фрази — безпорядъчно се завъртя в главата му. Футоните бяха твърди и трудно се свикваше с тях, но се чувстваше удобно, легнал по корем, наслаждаваше се от близостта на Фуджико. „Господи, колко съм изморен. Не мога да понеса мисълта за «други клиенти» — помисли си Филип. — Трябва да я направя моя, само мря. Утре ще помоля Андре да ми помогне.“
Без да се обръща, Тайърър се пресегна и сложи ръка върху бедрото й. Прекрасна копринена кожа.
„Докъде бях стигнал? О, да, роджу. Ще им дадем да разберат на негодниците. Дяволски зле е, че са обстрелвали пощенския кораб — трябва да разчистим Шимоносеки и ако проклетите Бакуфу не го направят, значи ние ще отстраним тези батареи. Да не забравя — по-предпазливо с Накама, и той е от Чошу. Дали ще мога да го използвам като посредник? А ако роджу не пожелаят да се разправят с тези дяволи от Сацума, ще се наложи сами да ги разбием. Проклет безочлив даймио — да твърди, че не можел да открие убийците на Кентърбъри, та нали тия мръсници излязоха от собствените му редове, за Бога. Видях как отсичат ръката на Кентърбъри и кръвта рукна…“
Пръстите й се заковаха на едно място.
— Какво има, Тайра-сан?
Преди да се усети, той вече я прегръщаше, искаше да отпъди спомена за Токайдо. Когато треперенето му спря, легна на гръб, привлече я до себе си и я притисна, обожаваше топлото гъвкаво тяло до себе си, толкова бе благодарен, че е с нея, изчакваше лошият спомен да отзвучи.
Фуджико лежеше тихо, също чакаше, не мислеше за него — само дето гай-джин още веднъж бе доказал, че наистина е особен, неразбираем. Беше й приятно да си отдъхне до него, радваше се, че първото му свършване бе минало благополучно, клиентът бе задоволен и тя бе сигурна, че си е заслужила допълнително заплащане.
Сутринта, когато Райко определяше техните срещи, й съобщи, че ще й повиши таксата: „само с Тайра-сан, защото ще имаш извънредна работа. Помни, че той може да стане едра риба за теб, Фуджико, господар за дълго време, много по-добър от Кен-тър-бъри-сан, ако сме внимателни и ако ти му доставяш удоволствие. Французинът разправя, че бил важна клечка, така че се помъчи да го удовлетворяваш. Само говори на японски, не на пиджин, стани му учителка, окуражавай го и помни, че той е изключително свенлив, не знае нищо, но никога не му споменавай за Кентърбъри. Ще се престорим, че заминаваш за няколко дни — но не се безпокой, имам двама клиенти за утре, един гай-джин за следобеда и един цивилизован мъж за през нощта…“
„С щедър господар за година-две бързо ще си изплатя дълговете и животът ще стане много по-хубав, вместо да приемам случайни клиенти“ — мислеше си тя, после със задоволство се прехвърли в бъдещето, както правеше винаги, когато бе с клиент. В мечтите си живееше щастливо с богат съпруг земеделец и четирима или петима синове. Виждаше къща сред множество оризови полета, изобилие от зелени стръкове на зимни и пролетни посеви, обещаващи още една богата реколта, мила и доволна от нея свекърва, един-два вола, впрегнати в плуг, цветя в малката градинка…
— О, Фуджико. Благодаря ти, ти си чудесна.
Тя се намести по-близо и го похвали колко е силен и мъжествен.
— Какво? — попита Филип сънливо. Една от ръцете й отговори интимно и той се изви. — Не, Фуджико, моля, първо да поспим. Не… моля, по-късно…