Всичко бе великолепно и ужасно; мисълта й повече бе заета с новата дилема как да получи пари в брой. „Каква да правя? Трябват ми пари в брой, за да платя за лекарството, тази свиня Андре Понсен няма да предплати за мен, сигурна съм. Проклет да е и проклет да е и баща ми, задето ми открадна парите! И проклет да е оня от Токайдо, вечно да гори в ада дано!
Стига! Помисли. Помни, че си сама и няма кой да ти решава проблемите!
Единствената ми скъпоценност е годежният ми пръстен, а не мога да го продам, просто не мога. О, Боже, всичко вървеше толкова добре. Сгодена съм официално, Малкълм се оправя, Андре ми помага, но лекарството е толкова скъпо, а нямам никакви пари, пари на ръка. О, Боже… Боже, какво ще правя!“
Сълзи рукнаха от очите й.
— Господи, Анжелик, какво има?
— Толкова… Толкова съм нещастна — изхлипа тя и зарови глава в завивките, — толкова съм нещастна заради… заради Токайдо и че си ранен и аз… аз също съм ранена — не е честно!
Катерът на Сър Уилям, движен от десет гребла, бързаше през вълнението право към флагмана, закотвен на рейд край Йокохама, носът му тежко пореше вълните.
Сър Уилям беше сам в кабината, прав — лесно понасяше вълнението, — по редингот и с цилиндър. Морето светлееше, светлината избледняваше на запад, събираха се тъмни облаци, но без видима заплаха от буря. Когато катерът се люшна край кораба, всички гребла се вдигнаха вертикално, посланикът скочи на моста и забърза към главната палуба, където бе тържествено посрещнат.
— Добър ден, сър — енергично отдаде чест лейтенант Марлоу. — Оттук, моля. — Минаха покрай проблясващите оръдия на квартердека — главната палуба, — край мравуняка от хора, които покриваха оръдията, покрай навити корабни въжета, край проверените корабни платна, покрай димящия комин, изкачиха се по стълбичка, спуснаха се по друга към втората палуба с топовете и покрай моряците, които ковяха летви и подреждаха корабните принадлежности, и се запътиха към кабината на адмирала в кърмовата част. Часовият отдаде чест, когато Марлоу почука:
— Сър Уилям, сър.
— Отворете широко вратата, Марлоу, за Бога.
Марлоу задържа вратата за Сър Уилям и понечи да я затвори.
— Марлоу, останете тук! — разпореди се адмиралът.
Просторната кабина заемаше кърмата на кораба: Множество малки люкове, голяма маса и столове, застопорени към пода, малко легло и тоалетна, голям шкаф с ръбести гарафи. Адмиралът и генералът се надигнаха с престорена учтивост и пак седнаха. Марлоу остана на вратата.
— Благодаря ви, че пристигнахте толкова бързо, Сър Уилям. Бренди? Шери?
— Бренди, благодаря ви, адмирал Кетърър. Неприятност ли?
Червендалестият мъж погледна Марлоу.
— Бихте ли налели бренди на Сър Уилям? — Той хвърли лист хартия на масата. — Официално съобщение от Хонконг.
След обичайните надути поздрави съобщението гласеше:
„Веднага се отправете с флагмана и четири или пет бойни кораба към пристанището Бо Чи Се, северно от Шанхай, координатите следват на гърба, където основната пиратска флота на У Сун Чой е на котва сега. Преди седмица джонките на този пират, арогантно развели неговия флаг — «Белият лотос», — пресрещнаха и потопиха пощенския на Нейно величество кораб «Бони Сейлър» във водите край залива Мирс, пиратско пристанище северно от Хонконг. Флотата тук ще се справи с Мирс Бей — вие ще избиете по-голямата част от жителите на Бо Чи Се и ще потопите всички плавателни съдове без рибарските, ако водачът, за когото се предполага, че е Чу Фан Чой, откаже да се покори и не склони да се предаде на правосъдието на Нейно величество.
Когато приключите, ми пратете един кораб с доклад и се върнете в Йокохама, като се поставите там, както обикновено, на разположение в служба на Нейно величество. Покажете горното на Сър Уилям и му дайте приложеното писмо, ваш Станшоп, КОБ, губернатор на Далечния изток.