Но ние с Малкълм ще бъдем. О, да, и аз ще обичам Малкълм като всяка съвременна жена, ще имаме много деца, те ще израснат като католици, той няма да има нищо против, нали не е фанатично-религиозен: „Наистина не съм, Анжелик. Разбира се, ще се оженим според протестантските традиции. Майка ми няма да допусне друго, сигурен съм. После може тайно да направим и католически обред, ако желаеш…“
„Няма значение, че ще е тайно, това ще е истинската сватба — не другата, — децата ще бъдат приети в лоното на църквата, всички ще живеем в Париж през повечето време от годината, той ще ме обича и аз ще го обичам и ще се любим чудесно“ — мислеше си тя, сърцето й тупкаше от удоволствие; отдаде се на мечтите си. Все повече и повече. После, тъй като вечерта бе минала чудесно и тя се чувстваше чудесно и в пълна безопасност, се остави на спомена за присънилото се през онази нощ.
Не можеше да си спомни нещо конкретно. Обезчестяването се стопяваше сред еротични представи и еротични образи. Леко парване, което се превръщаше във всепроникваща топлина. Хем знаеше, хем не знаеше и чувстваше, и не чувстваше как силни ръце я прегръщат и я обладават с никога неизпитвана чувственост и откровеност; главата, тялото, животът, възхитително освободени от всякакви задръжки, толкова привлекателно бе всичко, защото това… беше само сън.
— Но събудих ли се, или не се събудих, или само се преструвах на заспала? — питаше се тя отново и отново, винаги с лека тръпка. Но нямаше да му отвърна толкова разпътно, ако бях будна — сигурно не, — а сънят бе толкова завладяващ и толкова бурно ме подтикваше да желая още и още, и…
Анжелик чу как външната врата се отвори и затвори, после резето на спалнята се помръдна и се превъртя. Зърна Андре да отваря и затваря тихо вратата, да пуска резето и да се обляга на нея подигравателно подсмихнат.
Внезапно девойката се изплаши:
— Какво искаш, Андре?
Той дълго мълча, след това се приближи до леглото и я загледа.
— Да… да поговорим, а? — попита тихо. — Трябва, а? Да поговорим… или… или какво?
— Не разбирам. — Анжелик го разбираше твърде добре, болезнено осъзнаваше обезпокоителния блясък в очите му, където само преди няколко минути се четеше единствено съчувствие. Но тя овладя гласа си, проклинаше се, че не е залостила вратата — тук никога не се налагаше, наоколо винаги имаше прислужници или персонал на Легацията и никой не би посмял да влезе без разрешение. — Моля, не…
— Ще поговорим за утре и нека бъдем… да бъдем приятели.
— Драги Андре, моля те, късно е. Каквото и да е, може да почака до утре. Съжалявам, но нямаш право да влизаш тук, без да почукаш… — За момент изпадна в паника и се дръпна към другия край на леглото, тъй като той седна на ръба и протегна ръце. — Спри или ще викам!
Той се изсмя тихо и язвително:
— Ако викаш, скъпа Анжелик, ще се притекат слугите, аз ще отключа вратата и ще им кажа, че ти си ме поканила тук. Искала си насаме да обсъдим как да намериш пари, пари в брой за аборт. — Отново присмехулно изкриви, устни — Е?
— О, Андре, не бъди такъв, моля те, иди си, моля те… ако някой те е видял, моля те.
— Първо… първо целувка.
Тя избухна:
— Махай се, как се осмеляваш!
— Млъквай и слушай — прошепна Андре дрезгаво, ръката му обви кръста й и я стегна като в менгеме. — Осмелявам се, разбира се, ако поискам нещо повече от целувка, ти ще ми го дадеш — доброволно или не. Без мен ще те разкрият, без мен…
— Андре… моля те, остави ме. — Колкото и да се опитваше, не можеше да се измъкне от хватката му. С изкривена усмивка той я поотпусна. — Нараняваш ме — едва не се разплака Анжелик.
— Не искам да те нараня — каза той гърлено, гласът му прозвуча странно за самия него; осъзна, че е безумство да се намира тук и да върши това, но някакъв внезапен ужас го бе обзел и надделя над разсъдъка му; краката му го доведоха по своя воля, за да я накара да… да какво? Да сподели с нея позора си? Защо не? — нададе вик мозъкът му, вината е нейна, перчи се с хубостите си и крещящата си сексуалност и ми напомня за моя ужас! Не е по-добра от уличниците, а може и да не е изнасилена; кани се да хване в капана си Струан и неговите милиони с всякакви средства! — Аз съм… аз съм твой приятел, не ти ли помагам? Ела тук, една… една целувчица не е кой знае каква отплата.
— Не!
— За Бога, направи го с желание, или ще престана да ти помагам, след ден-два ще уведомя Струан и Бабкот анонимно. Това ли искаш? А?