— Андре, моля те… — Тя се огледа, отчаяно търсеше начин да избяга. Нямаше как. Той се премести по-близо към нея на леглото и посегна към гърдите й, но тя отблъсна ръката му и започна да се съпротивлява и да се бори, замахна с нокти към очите му, но той я задържа; безпомощна, Анжелик се отбраняваше, без да вика, бе попаднала в примката му и трябваше да му се подчини. Внезапно по кепенците се чу силен трясък.
Беше толкова неочакван, че Андре дойде на себе си, а тя изпищя от страх. Ужасен, той скочи от леглото, втурна се към вратата, отключи я, отключи и външната, после се завъртя и хукна към прозорците, дръпна ги да се отворят. За секунди свали резетата на капаците и ги блъсна навън. Нищо. Нямаше никого. Нищо, само храстите се люшкаха от вятъра, носеше се шумът на вълните, стъргалото зад оградата бе пусто. Един часови притича:
— Какво става?
— Теб трябва да питам, войнико. — Сърцето на Андре биеше учестено, думите потекоха сами от устата му: — Видя ли някого? Минавах край стаята на госпожицата и чух или помислих, че чувам някой да удря по нейните капаци. Бързо, огледай наоколо!
Зад него Пиер Вервен, Charge d’Affaires, с потрепваща свещ в ръка влетя разтревожено в стаята, навлякъл халат над нощната си риза, с килната нощна шапчица. И други се стекоха на прага.
— Какво става… о, Андре! Какво, по дяволите… какво става? Госпожице, вие ли изпищяхте?
— Да… аз… той — заекна Анжелик. — Андре беше… той… някой блъсна капаците и Андре… ами… той…
— Тъкмо минавах край стаята й — отвърна Андре — и се втурнах вътре… така ли е, Анжелик?
Тя сведе поглед, загърна още по-плътно завивките около себе си.
— Да, да, така е — рече тя изплашена; мразеше го, но се опитваше да скрие своята ненавист.
Вервен отиде при Андре на прозореца и надникна навън.
— Може да е от вятъра, тук се вдигат внезапни вихрушки, а капаците не са от най-новите. — Вервен раздруса един. Наистина бе разхлабен и изхлопа шумно. После се наведе навън и се провикна след часовия. — Хубаво потърси и се върни да ми докладваш. — После затвори и залости кепенците, залости и прозорците. — Ето! Няма за какво да се тревожите, госпожице!
— Да, да, но… — Сълзи на облекчение потекоха от очите й.
— Mon Dieu, госпожице, няма за какво да се тревожите, не плачете, вие сте на сигурно място, не се тревожете, разбира се, че не трябва. — Вервен свали нощната си шапчица и се почеса по плешивото теме. После за своя радост видя А Со сред останалите на входа и й махна с ръка надуто. — А Со, ще спиш тук с госп’жица, хей?
— Да, госп’дар. — А Со хукна за постелки, а останалите се заизмъкваха…
— Аз ще почакам с вас, госпожице Анжелик, докато тя се върне. — Възрастният мъж се прозя. — Навярно и на двама ви се е сторило, бил е само вятърът. Кой ще тропа по капаците, а? Няма нито скапани улични хлапаци, нито гамени в Колонията, за да си правят майтап, нито джебчии, слава Богу! Ще да е бил вятърът, а?
— Сигурно си прав — каза Андре, съвзел се от страха, но вътрешно ужасен, че някой е наблюдавал отвън… Бе забелязал цепнатината, но никакви други следи. — Съгласна ли си, Анжелик?
— Аз… аз… може би, да — каза тя, много нерешително и още невъзстановила се от уплахата си. „Какво се случи? Имаше ли някой, или Бог ми прати вятър — истински Божи дар? Вятър или не, човек или не, не ме е грижа — реши тя. — Не ме е грижа, отървах се, утре ще се преместя пак при Малкълм, не смея да оставам тук, не трябва да оставам твърде близо до Андре, опасно е.
— Звучеше, като че някой потропа, но… но може би греша. Може да е бил… внезапен вихър.“
— Сигурен съм, че е така — самоуверено заяви Вервен. — Моите капаци винаги потракват, непрекъснато ме събуждат. — Той се изкашля и седна, вгледа се любезно в лицето на Андре, все още бледо като тебешир.
— Няма нужда да чакаш, приятелю. Изобщо не изглеждаш добре, сякаш, да не дава Господ, имаш криза на черния дроб.
— Може би, може би. Аз… аз… наистина не се чувствам много добре. — Андре погледна Анжелик. — Съжалявам — каза той с тих и спокоен глас, задържа очите си върху нейните, пак заприлича на предишния Андре, цялата странност, страст и буйство бяха изчезнали. — Лека нощ, Анжелик, не се бой от нищо, никога. Господин Вервен е съвсем прав.
— Да… да, благодаря ти, Андре. — Анжелик се насили да се усмихне и тогава той си отиде. Тя се бе взряла втренчено, искаше да прочете истината в очите му. Те гледаха приятелски, нищо повече. Но не можеше да се довери на онова, което видя. Въпреки всичко знаеше, че трябва да сключи примирие с него, да приеме неизбежните му извинения — да се престори, че е забравила всичко и е сметнала нападението за моментна лудост — и отново да станат приятели. Привидно.