— Моля, яж.
Тайърър несръчно използваше пръчките. В посолството в Пекин го бяха посъветвали да не яде никакви китайски храни: „… освен ако искаш да се отровиш, момко. Тези негодници наистина ядат кучешко, пият змийска отрова, гребват си насекоми и каквото и да е и изпитват смайваща, но пълна увереност, че ако то е с гръбче към небето, можеш да го ядеш! Пфу!“
Хирага му посочи как правилно да държи пръчките:
— Така.
— Благодаря, Накама-сан, много трудно — засмя се Тайърър. — Надебелея, ако използвам за ядене.
— Няма да надебелея, ако ям с тези пръчки — каза Хирага; все още не се отегчаваше да поправя японския на Тайърър, бе открил, че му е приятно да му преподава. Тайърър беше възприемчив ученик със забележителна памет и с весел нрав — и нещо много важно за самия Хирага — непрекъснат източник на сведения.
— О, съжалявам, няма да надебелея с тези пръчки. Какво е… извинявай… какви са тези храни?
— Това ние наричаме темпура — риба, пържена в тесто за палачинки.
— О, съжалявам, какво е „тесто“? — Тайърър слушаше внимателно, не схващаше много от думите, но разбираше същността, знаеше, че на другия също му липсват английски думи. „Говорим повече на английски, отколкото на японски — помисли си той кисело, — но няма значение. Накама е прекрасен учител и изглежда, че сме се нагодили един към друг, което е чудесно — без него нямаше да съм тук, вероятно нямаше и да съм жив и никога нямаше да завоювам такъв престиж пред Марлоу, Палидар и Дребосъка Уили Уинки, да не говорим пък за безценните сведения, с които японецът ме снабдява“. Тайърър се усмихна. Беше му приятно, че вече може да нарича мислено Сър Уилям по прякор, а само допреди няколко дни трепереше от страх пред него. — О, сега разбирам. Тесто за палачинки! Ние също използваме такова тесто.
— Тази храна харесва ти, Тайра-сан? — Хирага, премина на английски.
— Да, благодаря ти. — Винаги, когато можеше, Тайърър отговаряше на японски. — Благодаря за всичко, масаж, баня, сега спокойствие, о, съжалявам, спокойствие и щастие.
Някои от храните му се сториха възбуждащи, темпура и якитори, хапки пилешко, печени на скара, със сладък и солен сос. Той особено хареса анаго — печена на скара змиорка с горещ сладко-кисел сос. Суши, парченца от разнообразни сурови риби с различен цвят и вид върху топка ориз — отначало му бе трудно да ги преглътне, но когато ги потопи в странен солен сос, наречен сой или соя, те станаха апетитни. „В крайна сметка — помисли си той — татко ме съветваше да опитам всичко: «Синко, след като настояваш за това злощастно хрумване да станеш преводач от японски, съветвам те да се потопиш в техния начин на живот и хранене и т.н. — без да забравяш, че си английски джентълмен със задължения, с дълг към Короната, към Империята и Бога.»
Чудя се какво би казал Стария за Фуджико. Тя със сигурност е част от техния начин на живот.“ Тайърър внезапно грейна и посочи с пръчката:
— Какво е това?
— О, съжалявам, Тайра-сан, невъзпитано е да се посочва с тънкия край на пръчката. Моля, използвай другия край. Това е уасабе. — Преди Хирага да успее да го спре, Тайърър защипа бучка от купчинката зелена паста и я изяде. Устата му веднага пламна и той се задъха, потекоха му сълзи, едва гледаше от люто. След малко пожарът премина, но Филип продължи да диша тежко. — Боже Господи — Хирага подражаваше на Тайърър и се опитваше да не прихне. — Уасабе не яде, само слага мъничък — съжалявам, думата е трудна — само слага мъничък в сой за пикантност.
— Моя грешка — задъха се Тайърър, за момент се бе задушил. — Боже Господи, това е смъртоносно, по-лошо е от люта чушка! Следващ път аз внимава.
— Много добър за човек започва, Тайра-сан. И учи японски всичко много бързо, добре.
— Домо, Накама-сан, домо. Също и ти с английския. — Стана му приятно от комплимента. Тайърър положи усилия да бъде още по-сръчен. Следващият залък, който опита, беше тако, парче от пипала на октопод. На вкус беше като хлъзгава гума дори подправено със сой и уасабе. — Много е вкусно. Много ми харесва.