Очите й се впиха в него и той знаеше, че тя може да види душата му, да го види обезумял от луда, внезапна надежда и от страстното желание да приеме това, което щеше да го избави от терзанието — новината за неговата карма се бе разпространила със скоростта на светлината, сега всяка Къща бе залостена за него, учтиво, о, толкова учтиво, но все пак залостена за любене, само Пияният град му бе достъпен — вечният дамоклев меч щеше да виси над главата му доживотно. И дори още по-зле, сексуалните му потребности не само че не намаляваха, а се увеличаваха, мисълта за леглото ставаше по-натрапчива отпреди, веднъж вече го бе тласнала към лудостта с Анжелик преди две нощи, не че бе престанал да я желае, желаеше я повече от всякога и съзнаваше мъчително, че щеше да опита пак и да сполучи. „Пресвета майко, помогни ми — едва не се разплака. — Не искам да заразя и нея.“
— Има друга възможност — продължи Райко със странен поглед. — Можем да я обсъдим по-късно. Сега за Хана.
— Не говори за Хана!
— Налага се, Фурансу-сан. И тъй. Ти искаше да научиш как е умряла, нали? — Райко видя как погледът му се съсредоточи, а дишането му почти замря. — След като ти си избягал в нощта, тя разплакана ми разкри причината. Бях поразена също като теб и я изпъдих от Къщата, проклех я, макар да ми беше като собствена дъщеря. Естествено ти си бил прав и е трябвало да я убиеш, а не само да я удариш, преди да си тръгнеш; прав си и, разбира се, нейната мама-сан е трябвало да ме предупреди, а и тя е трябвало да ми разкаже за…
— Говори… говори бавно… по-бавно.
— Моля да ме извиниш, но е твърде трудно да говоря бавно, тя е трябвало да ми съобщи веднага, щом е разбрала. Аз побеснях и я оставих да те настигне, но тя не успя. Тогава една от прислужниците… беше Миеко, Миеко се втурна и ми рече, че Хана се опитала да си направи харакири…
Райко се изпоти. Това не беше първият опит за самоубийство, в който се бе забъркала. Имаше десетки през нейния четиридесет и пет годишен живот като чираче, куртизанка и мама-сан — беше се родила във Върбовия свят, майка й беше опитна куртизанка втора категория. Много от самоубийствата бяха успешни, само няколко с нож, повечето с отрова или удавяне, имаше и двойки самоубийци, между любовници, като мъжа — винаги поради бедност, дори и сред самураите. Но самоубийството на Хана бе най-отвратителното.
Когато тя се втурна в стаята, Райко завари момичето да агонизира, хлипащо и безпомощно, шията му бе нарязана няколко пъти, но без прерязана артерия или вена, само трахеята бе засегната. Мехури въздух бълбукаха от разреза, който кървеше лошо, но не чак толкова. Тя се бе свила на футоните с ножа до себе си, но ръката й не можеше да го сграбчи и всеки път, щом се опиташе да го вдигне, той се изплъзваше от пръстите й; през цялото време хлипаше, душеше се и й се повдигаше, молеше за прошка и викаше: „Помощ… Помощ… Помощ…“
— Тя нямаше желание да живее, Фурансу-сан — каза тъжно Райко. — Виждала съм множество и зная. Ако бе оживяла, щеше да опита отново и отново, непрестанно. На този свят, във всеки случай в нашия, настъпва време, когато е по-добре и по-разумно да си идеш. Ние избавяме животните от страдания — правилно е да дадеш същото облекчение и на човек. И така, ние й помогнахме. Успокоихме я, измихме я и я сложихме да седне, остана й време да каже Наму Амида Буцу, тогава аз поставих ножа до гърлото й и Хана кротко се наниза на него. Ето така умря.
— Ти… ти си я… убила… отчасти… — отчасти си я убила?
— Това бе мое задължение като нейна мама-сан — отвърна простичко Райко. Отново се поколеба, въздъхна. „Няма нужда от повече сълзи. Толкова сълзи съм проляла преди време, не са ми останали вече. Колко пъти на нейните години мразех живота си и начина, по който си изкарвах ориза, не обмислях ли и аз същото избавление, веднъж дори си срязах вените, но моята мама-сан ме подкрепи и спаси, а щом се оправих, ме наби безмилостно. Но тя беше права, моята мама-сан, както и аз бях права. Тя знаеше, че при мен нещата не бяха сериозни, както при Хана. Сега дори не мога да си спомня лицето на момчето, с което тя ми бе забранила да се срещам, спомням си само, че беше поет.“
— Преди да умре, Хана ме помоли да я извиня отново пред теб. Да помоля за твоята прошка.