Японският преводач заговори на холандски:
— Роджу, Съветът на старейшините на шогуната приветства чуждестранните представители и желае да представят своите документи, както беше уговорено.
Сър Уилям въздъхна. Чувстваше се като хипнотизиран от празния стол.
— Добре, Йохан, да започваме. Попитай ги дали да не почакаме, докато шогунът ни удостои с честта да присъства.
Преведоха думите му на холандски, после на японски, последва дълго обсъждане, после отново заговори младият старейшина, Йоши, бавно и добросъвестно го преведоха на холандски, след това на английски.
— По същество, без обичайните ласкателства, Сър Уилям, говорителят съобщи, че шогунът не се очаква на тази среща, тя е само с роджу. Шогунът е трябвало да се забави.
— Това не е според уговорката и отново ги уведомявам, че акредитивните писма на посланиците ще бъдат връчени единствено на държавния глава, в случая шогуна, така че не можем да продължим.
Всичко се повтори и за неудоволствие на посланиците бе предадено:
— Старейшината казва, че шогунът е трябвало да замине спешно за Киото и съжалява, че няма да има удоволствието да се срещне с вас, сър, и т.н., но вие можете да връчите вашите акредитивни писма на роджу, тъй като ги е упълномощил да ги получат.
И пак всичко се повтори. Раздразнението на Сър Уилям премина в явен гняв, отново дискусии от двете страни и още загубено време, а след това един свитък, изпълнен с йероглифи и подпечатан официално, бе подаден, сякаш бе светият Граал, на Сър Уилям от коленичил чиновник.
— Филип, можеш ли да прочетеш това?
— Аз… не, съжалявам, сър.
— Не се безпокой. — Сър Уилям въздъхна и се обърна към другите: — Това е напълно непристойно.
— Да — съгласи се студено Фон Хаймрих.
— Недопустимо — съгласи се граф Алексей Сергеев.
— Опасен прецедент — рече Адамсън.
— Със сигурност е доста странно — каза на френски Сьоратар, — а те наистина ни бяха обещали шогуна. Бихме могли, само за тази среща, да приемем тяхната молба, а, приятели мои? — Той внимаваше да скрие собственото си раздразнение и да запази гласа си спокоен. Така го посъветва Андре Понсен с предпазлив шепот в момента, в който влязоха в стаята, и добави: „Внимавай, Анри, говорителят на роджу е същият чиновник на Бакуфу, на когото аз… ние предложихме след предишната среща да разгледа боен кораб, спомняш ли си? Mon Dieu, предполагах, че е важен човек, но не и един от старейшините! Ако можем да го спечелим на страната на Франция, ще бъде великолепен удар…“
Граф Сергеев заговори:
— Съгласяването ще създаде нежелателен прецедент.
— Само за тази среща. Е?
— Няма значение, това ще е като полъх на кравешки дирник — каза швейцарецът Ерлихер. — Нека продължим.
Те заспориха. Тайърър слушаше, но бе насочил вниманието си към старейшините, без да го показва явно, бе поразен от тях, искаше да извлече полза от рядката възможност да научи колкото се може повече за тях за толкова кратко време. Баща му бе внушавал от детската му възраст: „При всяка среща винаги наблюдавай ръцете и краката на своя опонент, те са издайници; също очите и лицето, да, но тях човек обикновено по-лесно ги овладява. Съсредоточи се! Наблюдавай, но предпазливо, инак тя или той ще успеят да прикрият мислите си. Помни, синко, всеки преувеличава, всеки лъже в известна степен.“
Ръцете и краката на мургавия, прикриващ погледа си старейшина постоянно се движеха с леки нервни движения; младият старейшина почти не помръдваше. От време на време, както при предишната среща, той видя, че мъжът, когото бе нарекъл „Прикритият поглед“, шепне на младия старейшина, говорителя — само на него! „Защо? — запита се Тайърър. — И защо Прикритият поглед не взема участие в техните обсъждания, привидно игнориран от тях, не откъсва очи от посланиците, а не от преводачите“.
Ненадейно Сър Уилям махна към празния стол.
— Ако шогунът не се очаква на срещата, а в роджу има петима старейшини, защо е празният стол?
На холандски, на японски и обратно.
— Той казва, че президентът на техния съвет господарят Анджо току-що се е разболял и не може да присъства, но няма значение, те имат неговите пълномощия да продължат. Моля, продължете!