Малко преди залез-слънце същия ден Йоши бързаше по мрачен ветровит каменен коридор в централното крило на замъка. Сега бе облечен с характерното си кимоно с два меча, отгоре с плащ за яздене, с гугла. На всеки двайсет крачки премигваха маслени факли, поставени в железни скоби до нишите за стрелците, които служеха и за прозорци. Навън въздухът бе хладен. Пред него се намираше витата стълба, която водеше до личните му конюшни отдолу. Той изтича по стъпалата.
— Стой! Кой… О, толкова съжалявам, господарю! — поклони се часовият.
Йоши кимна и продължи. Из целия замък войниците, конярите, прислужниците се приготвяха за сън или за нощните си задължения, следвайки всеобщия световен обичай да се ляга, щом падне нощта. Само преуспяващите палеха светлина нощем, за да виждат, четат или играят.
— Стой! О, толкова съжалявам, господарю! — Часовите се покланяха един след друг.
В двора, на конюшнята личните му двайсет телохранители се събираха до главите на конете си. Сред тях беше Мисамото, рибарят, мнимият самурай и старейшина. Сега беше бедно облечен като обикновен пехотинец, без оръжия и изплашен. Имаше два малки покрити паланкина, нарочно по-леки и предназначени за бързо пренасяне. Всяка беше поставена върху два лоста, захванати в хамутите на два оседлани коня отпред и отзад. Копитата бяха увити с парцали и всичко беше според плана, който Йоши бе измислил заедно с Хосаки преди дни.
Прозорчето за наблюдение на единия паланкин се плъзна. Той видя. Койко да наднича. Тя се усмихна, кимна му за поздрав. Прозорчето се затвори. Пръстите му се вкопчиха в меча. Така подготвен, той плъзна вратата достатъчно, за да се увери, че жената вътре е тази, за която я смяташе, и че е сама. Когато беше много малък, баща му му бе втълпил първия закон на оцеляването дума по дума: „Ако бъдеш хванат ненадейно, предаден ненадейно, убит ненадейно, значи си пренебрегнал дълга си към мен и към себе си. Вината ще е единствено твоя, защото си пропуснал да провериш лично, да предвидиш всяка възможност. Няма никакво извинение за провала, освен карма — а боговете не съществуват!“
Бързо и уверено й се усмихна. Затвори вратата, провери и другия паланкин дали е празен и подръка, ако му се наложи да го използва. Удовлетворен, даде сигнал за качване по конете. Това бе сторено в пълна тишина, от което отново му стана приятно — бе заповядал цялото въоръжение и хамутите също да бъдат увити, за да не вдигат шум. Последна мълчалива проверка, но не предусети никаква опасност. Новата пушка бе пъхната в кобура на седлото, торбичката с амунициите пълна, най-верните му стрелци бяха преметнали през рамо останалите четири пушки. Безшумно се метна на седлото си. Нов сигнал. Предната охрана и знаменосецът с личното му знаме тръгнаха. Той ги последва, след него двата паланкина и останалата свита зае мястото си като ариергард.
Напредваха бързо и почти безшумно. Тръгнаха нагоре по пътя към следващото укрепление, далеч от главната порта и оживените улици. На всеки пост ги пропускаха с парола. Вместо да завият към лабиринта на замъка, се отправиха към голяма постройка на северната страна, разположена до основните укрепления. Отвън тя се охраняваше усилено. В момента, в който охраната разпозна Йоши, високата врата се олюля и отвори, за да им позволи да минат. Отвътре имаше голямо, обградено и отъпкано трасе за езда с висок сводест таван и втори ред за наблюдаване. Няколко факли светеха тук-там. Вратите се затвориха зад тях.
Йоши с лек галоп застана начело и ги поведе чевръсто през далечния проход под арката, покрай конюшните и сарачниците. Навсякъде бе празно. Мястото беше покрито с калдъръм, въздухът напоен с мирис на тор, урина и пот. После започна отново отъпкан път, а следващата арка ги изведе до вътрешен, по-малък кръг. През него минаваше смътно осветен проход под арка. Йоши пришпори първокласния си кон да побърза, после внезапно го задържа.
Заобикалящият по-горен ред беше натъпкан с мълчаливи стрелци. Никой не бе сложил стрела в лъка си, но всички в кръга знаеха, че с тях е свършено, ако някой даде заповед.
— А, Йоши-сама — чу се дрезгавият глас на Анджо от полумрака над тях и Йоши за момент не го разпозна сред стрелците. Анджо седеше без оръжие отзад на реда до стълбата. — На днешното ни следобедно заседание не ни предупреди, че ще напуснеш замъка с въоръжени хора като… като какъв? Като нинджа?