Въздухът в тунела беше застоял. Това беше един от многото тайни пътища за бягство от замъка. Замъкът със своите три рова и извисяваща се главна кула бе построен за четири години — петстотин хиляди мъже, по предложение на шогуна Торанага и без никакви разходи от негова страна, усърдно бяха работили денем и нощем, докато го завършат.
Подът на тунела се спускаше надолу и се виеше насам-натам, скалата бе изсечена отстрани на места, а другаде бе грубо зазидана, таванът бе подпрян тук-там, но бе добре ремонтиран. Снижаваше се, но без опасност. Отстрани вода закапа и въздухът стана по-хладен и Йоши разбра, че се намират под рова. Той загърна наметалото си по-плътно, мразеше тунела и почти му прилошаваше от клаустрофобия — наследство от времето, когато той, жена му и синовете му се намираха под строг тъмничен режим за почти половин година в помещения като зандан заради тайро И, и то не много отдавна. „Никога повече няма да се дам да ме затворят, се бе заклел, никога повече.“
След време подът се издигна и те достигнаха до края, който се отваряше към някаква къща. Това бе сигурно място, принадлежеше на предан на рода Торанага васал; предварително предупреден, той го приветства. Облекчен, че вече не предстоят неприятности, Йоши остави предната охрана да води.
Нощта бе приятна и те яздеха в тръс през града по малко познати пътеки, докато стигнаха покрайнините и първата бариера на Токайдо. Враждебната охрана там веднага стана покорна, виждайки знамето на Торанага. Те бързо отвориха преградата и се поклониха, после затвориха, всички умираха от любопитство, но бяха достатъчно умни да задават въпроси.
Недалеч след бариерата пътят се разклоняваше. Едното разклонение лъкатушеше на север, навътре в сушата, към планините, което след спокойна три-четири дневна езда щеше да го изведе до неговия замък Драконовия зъб. Предната охрана радостно сви по пътя към дома — към своите домове, а и към неговия; повечето от тях не бяха виждали семействата си, годениците си и приятелите почти година. След половин левга приближиха село с чудесен водопой и горещ извор и той им извика:
— Охрана! — Махна им да се върнат.
Новият военачалник на ескорта придържа коня си до Йоши и едва не изтърва: „Господарю“, но се спря навреме. Зачака.
Йоши посочи една кръчма, сякаш ненадейно взел решение.
— Ще отседнем там. — Кръчмата се наричаше „Седемте сезона на щастието“. — Вече можете да говорите.
Вътрешният двор беше спретнат, чист и настлан с камъни. Притежателят, прислужничките и прислужниците тутакси забързаха навън с фенери, покланяха се, загрижени да угодят на своя очакван гост. Прислужничките наобиколиха паланкина, за да се погрижат за Койко, докато притежателят, приятен, оплешивяващ, мършав възрастен човек, който накуцваше, поведе Йоши към най-хубавата и най-изолирана къщичка. Беше бивш самурай, наричаше се Инеджин, бе решил да си обръсне опашката и да стане съдържател на кръчма. Тайно все още си оставаше хатамото — привилегирован самурай, — един от многото съгледвачи, пръснати из околностите на Йедо и по всички подстъпи към Драконовия зъб. Новият военачалник, изпълнен със съзнание за своята отговорност, и четирима самураи ги придружаваха, Мисамото и двамата му телохранители ги следваха най-отзад.
Военачалникът бързо се увери, че постройката е сигурна. Тогава Йоши се разположи на верандата върху възглавница с лице към стълбите, военачалникът и другите самураи коленичиха на пост зад него. Той забеляза, че прислужничката, която му предложи чай, има свежо лице и е добре подбрана — от това чаят му се услади повече. Когато приключи, махна на прислужничките и прислужниците да се приберат.
— Моля те, доведи ги тук, Инеджин — нареди Йоши.
Инеджин се върна почти веднага. Водеше двамата гай-джин златотърсачи. Единият беше висок, другият набит и двамата мрачни, жилави на вид, обрасли с бради мъже, облечени с мръсни, смачкани дрехи и оръфани шапки. Йоши ги огледа любопитно, с неприязън, възприемаше ги по-скоро като някакви твари, отколкото като хора. И двамата бяха смутени. Застанаха край стъпалата и го загледаха.
Военачалникът тутакси заповяда:
— Поклони се! — И когато и двамата не сториха нищо, а само го изгледаха с неразбиране, той изръмжа на двама самураи: — Научете ги на обноски.