— Ще я изядем. — Инеджин наблюдаваше как кортежът се отдалечава в тръс през спящото село, докато изчезна. — Беше добре да го видим, голяма чест.
— Да — отвърна тя и покорно го последва в къщата.
Нощта бе приятна, луната грееше достатъчно, за да се вижда наоколо. Извън селото пътят се виеше на север през дърветата, през села на всеки няколко мили, Йоши още като дете добре бе изследвал цялата земя наоколо. Беше тихо. Никой не пътуваше по това време на нощта, освен крадците, ронините или висшето общество. Те прегазиха един ручей, земята бе по-открита тук. От другата страна той извика „стой“, махна на военачалника.
— Господарю?
За тяхно нарастващо вълнение Йоши се изви на седлото и посочи на изток и юг, назад към крайбрежието.
— Ще променя плана си — каза той, сякаш това бе внезапно хрумване и не бе обмисляно дни наред. — Сега ще вървим по този път, към Токайдо, но ще заобиколим първите три бариери, после ще пресечем обратно на пътя точно преди зазоряване.
Нямаше нужда да питат къде отиват.
— Усилен преход ли, господарю?
— Да. Никакви приказки повече. Тръгвай! — „Сто и двайсет левги, десет или единайсет дни — помисли си Йоши. — После Киото и «Портите». Моите «Порти».“
25.
Йокохама
Късно следобед същия ден Хирага се шмугна до една колиба в края на Пияния град, където дребен, мръсен моряк чакаше нервно.
— Дай мангизите, приятел — каза мъжът. — В теб ли са, а?
— Да. Пистолетът, моля?
— Един ден си тузар, после си абсолютна нула. — Мъжът имаше сивкаво и подозрително лице, в колана му бе затъкнат нож, друг — в кобура под мишницата. Когато Хирага за първи път бе разговарял с него на брега, носеше дрехите, които Тайърър му бе уредил. Днес бе облечен с мръсна работническа вълнена блуза, груби панталони и подпетени ботуши. Какво кроиш?
Хирага сви рамене, не го разбираше.
— Пистолет, моля.
— Пистолет ли? Имам го. — Хитрите му очички зашариха наоколо през обраслата с бурени ивица, натрупаните камари, осеяли площта между Пияния град и японското село — наречено Ничия земя от туземците, — но не зърна чужди наблюдатели. — Къде са мангизите? — попита навъсено. — Парите, за Бога, мексовете!
Хирага бръкна в джоба на блузата си, всичко му изглеждаше неудобно и чуждоземско, дрехите бе купил специално за днес. Три мексикански сребърни долара просветнаха в ръката му.
— Пистолет, моля.
Морякът нетърпеливо бръкна в ризата си и показа „Колт“.
— Ще го вземеш, като си получа парите.
— Патрони, моля?
Мъжът измъкна мръсен парцал от джоба на панталоните и разкри десетина патрона.
— Сделката си е сделка и моята дума важи. — Морякът протегна ръка към парите, но преди да ги вземе, Хирага сви дланта си.
— Некраден, да?
— Разбира се, че не е краден, хайде, за Бога!
Хирага отвори юмрука си. Морякът алчно грабна монетите и ги огледа внимателно, за да се увери, че не са от тенеке или фалшиви. През цялото време хитрите му очички шареха насам-натам. Остана доволен, подаде колта и патроните и се изправи. — Не се оставяй да те хванат с него, приятелче, инак ще те обесят. Разбира се, че е краден. — Той се ухили цинично и офейка като плъх, на какъвто всъщност приличаше.
Хирага се преви на две, докато се върне в сравнително безопасното японско село — безопасно само докато лентяите и пияниците не решат да вилнеят. Нямаше полиция или часови, които да защитават селяните. Само случаен морски или армейски патрул преминаваше по главната улица, а тези мъже рядко взимаха страна в кавгите.
От много дни Хирага уреждаше покупката — естествено не можеше да помоли Тайърър за помощ. Никой в Йошивара не притежаваше пистолет. Райко му бе обяснила придирчиво:
— Само гай-джин ги имат, Хирага-сан, толкова съжалявам. Опасно е за цивилизован човек, ако го заловят с револвер.
Акимото се ухили:
— Щом братовчед ми иска, намери му, Райко! Ти можеш да направиш нещо, нали? Вместо заплащане ще спя с теб — той се наведе, когато тя хвърли възглавница по него и двамата прихнаха.
Райко каза, веейки си с ветрилото:
— Ах, Хирага-сан, толкова съжалявам, моля те, отведи този невъзпитан човек, две от момичетата вече ми поискаха свободен ден, за да успокоят утробите си от набезите на тоя петел…