— Хай, домо.
Вратата се отвори и разсея мислите му. Тайми донесе халба бира.
— Господарю, ще донесе плюскане сега. — Той се изкашля. — Плюскане, храна, уакаримасу ка?
— Хай. — Бирата утоли жаждата на Ори, но нито го успокои, нито можеше да се сравни с бирата в селото. Нито с домашната в Сацума или в Йошивара, нито с онази в кръчмата на Среднощните цветя в Канагава. Или където и да било.
„Навярно полудявам — помисли си Ори объркан. — Тази курва гай-джин с нейната жабешка кожа и миризма на риба беше по-лоша от най-лошата дърта вещица, с която съм спал; и все пак се насладих на Облаците и дъжда два пъти и исках още и още.
Какво те привлича в тях? Техните сини очи, бяла кожа и светлокестеняви коси — по това тази курва не се отличаваше особено от нея, но във всичко друго — да.“ Несъзнателно въртеше в пръстите си кръстчето, което носеше полускрито на шията си. Устните му се изкривиха в усмивка. В тунела бе измамил Хирага: бе хвърлил последния си златен обан вместо кръстчето. „Радвам се, че го запазих — да ми напомня постоянно. А ми върши добра работа, от друга страна, кара тези глупави гай-джин да мислят, че съм християнин. Какво в техните жени ме подлудява?
Това е карма — каза си решително, — карма, че няма никакъв отговор, никога няма да си отговоря, освен… освен ако не я изпратя в отвъдното.“
Споменът за шията й в ръцете му, за това колко дълбоко бе проникнал в нея, накара плътта му да пламне и копнежът отново се върна, сякаш другото не се бе случило. Стаята пак се завъртя и го потисна, той се олюля, сложи пистолета в джоба си, облече си късото кожено палто и слезе долу.
— Господарю? — Тайми се изкашля и остави чинията, пълна с ориз и задушено, за да тръгне с него. Но Ори махна на него и на другия да пазят горе и излезе.
Хирага го забеляза веднага. Седеше на пейка пред опушен бар от другата страна на претъпканата мръсна улица. Пред него стоеше недокосната халба с бира, заобикаляха го шумни мъже, които пиеха или стояха, или лежаха мъртвопияни по пейките, или се запътваха за общите си спални, или стаи под наем към любимия бар, или игралните зали, от каквито гъмжеше в тукашните коптори, също толкова мизерни, дори по-лоши от лондонските. Мъжете съставляваха сбирщина от европейци, азиатци и работници със смесена кръв, въоръжени поне с нож и облечени подобно на Хирага; идваха след дневния съсипващ труд в работилниците за платна, в магазините за корабни провизии, монтьори от машинните работилници, една нова професия, или в някоя от десетките служби, занимаващи се с кораби. Наред с просяците и безделниците идваха хлебари, месари, пивовари или лихвари, които снабдяваха тази част от Йокохама или се изхранваха от нея, обособени от селото и Града на баровците, както всички те по взаимно съгласие наричаха търговската част.
— В Пияния град — бе обяснил Тайърър на Хирага — живеят около сто и четирийсет човека, повечето са скитници. Те се придържат към определени правила. Всеки отговаря сам за себе си, но тежко на този, когото хванат да краде, сганта ще го пребие почти до смърт. За тях не важи друг закон, освен патрулите на армията и флота, които издирват дезертьори или просто се опитват да поддържат мир между службите, прекратяват сбиванията им и бунтовете. Залите с бира и джин — джинът е долнокачествено питие, което може да те убие, ако не внимаваш — са отворени, докато има посетители, както и свърталищата за хазарт. Не се пробвай никъде, нито при госпожа Фъдърингил, тя мрази японците заради снижените цени в нашата Йошивара — благословена да е! В отдалечения край, близо до Южната порта, по крайбрежието на Хог Лейн е разположена най-лошата част на Пияния град. Никога не съм ходил там, по-добре стой настрана и от нея. Повечето покварени и пропаднали се опитват да оцелеят някак си там. Опиум, просяци, сган, мъже проститутки. Кланицата. Гробището. Болести. И легиони от плъхове…
Малкото, което Хирага бе разбрал, го подтикна още повече да види всичко с очите си. Тази вечер за пръв път му се отдаде възможност. С изключение на няколко безобидни ругатни, отправени безадресно, никой не го обезпокои, така че той лесно проследи Ори — все още бе достатъчно светло в смрачаващото се небе.
Жертвата му се шляеше към брега, привидно безцелно и без никакви телохранители, за каквито го бяха предупредили. Възбудата му се засили. Револверът в джоба му бе приятен при допир. Пръстите му копнееха да го сграбчи, да се прицели и да дръпне спусъка, за да приключи със заплахата за бъдещето си тук, а след това да се оттегли на безопасно място през Ничията земя или по брега до Легацията.