— Името ми е Струан — рече той, чувстваше се висок, силен и всемогъщ, не забелязваше другите край себе си, нито че Джейми и Бабкот се опитват да се намесят. — Струан!
— Харесвам те, млади Малкълм… млади Малкълм!
— Ако още веднъж ме наречеш така, ще ти кажа, че си копеле и ще ти отсека главата, без да чакам твоите секунданти, за Бога.
Край тях зейна пропаст от мълчание. Прашенето на пламъците и тихото стръвно съскане на вятъра само подчертаваха тишината. Новината за дуела се бе разпространила за минути и всички очакваха следващия ход в играта, която се мътеше още от дядото на Малкълм, Дърк Струан, умрял, преди да успее да убие Тайлър Брок, както се бе заклел.
Норбърт Грейфорт мислеше трескаво. Още веднъж пресметна бъдещето си и своето място в компания Брок, обмисляше внимателно какво да направи — залозите бяха огромни. Възнаграждаваха го добре — стига да изпълнява заповедите. Последното писмо на Тайлър Брок му бе отворило врата към рая, като направо му нареждаше: „Да тормози Малкълм Струан максимално, докато е болен, ранен и незащитен от оная фурия дъщеря ми. Господ да я прати в ада, дано! Ще получаваш пет хиляди гвинеи годишно в продължение на десет години, ако съсипеш това сукалче, докато е в Япония — предприеми каквито искаш мерки.“
Норбърт навършваше трийсет и една след шест дни. На четиридесет, обичайната възраст за оставка, средният търговец тук се смяташе за стар. Пет хиляди годишно в продължение на десет години беше наистина кралска сума, достатъчна за него и за цялото му потомство, достатъчна да си купи място в Парламента, да си осигури знатен произход, да стане земевладелец с господарска къща, да си вземе млада булка и с прилична зестра от добри земи в графство Съри.
Лесно взе решение. Приближи лицето си до лицето на Струан и радостен забеляза болката под опънатата кожа — изравнен по ръст с превития над бастуните Струан.
— Слушай, млади Малкълм, ти лисна брейди в лицето ми вместо обяд, можеш да ми целунеш задника за вечеря.
— Ти, господинчо, си копеле.
По-възрастният мъж се разсмя с жесток подигравателен смях.
— Ти си още по-голямо копеле, всъщност ти…
Бабкот застана между двамата, сравнени с огромния му ръст и двамата заприличаха на джуджета.
— Престанете — каза той ядосано. — И двамата! Тук е обществено място, а тези кавги трябва да се разрешават насаме като между джентълмени.
— Той не е шибан джент…
— Насаме като джентълмени, Малкълм — повиши глас Бабкот. — Норбърт, какво желаеш?
— Дуелът не е по мой избор, но това копеле настоява — така да бъде! Довечера, утре, колкото по-скоро, толкова по-добре.
— Нито тази вечер, нито утре, нито някой друг ден, дуелирането е противозаконно, но ще дойда в кабинета ти в единайсет. — Бабкот погледна Струан със съзнанието, че никой не може да предотврати дуела, щом го желаеха взаимно. Видя разширените му зеници, домъчня му за него, а същевременно му се ядоса. И той, и Хоуг отдавна бяха установили пристрастеността му към опиата, но нищо сторено или казано от тях не му бе направило впечатление, нито можеха да прекратят достъпа му до наркотика. — Ще те видя по пладне, Малкълм. Междувременно, тъй като главният британски чиновник е все още в Йокохама, заповядвам и на двама ви да не се обръщате един към друг, да не се нападате нито насаме, нито на обществено място…
„Няма значение, какво дрънка тоя проклет Бабкот — помисли си Струан още по-самоуверено: брендито успешно се бе смесило с опиата. — Утре или вдругиден ще изпратя Джейми… не, ще изпратя Дмитрий да се срещне с Норбърт — не Джейми, на него вече не мога да се доверя. Ще го направим близо до хиподрума и Търговската къща ще осигури на Норбърт почетно погребение — и на шибания Брок също, ако някога стъпи тук, за Бога! И двамата са забравили, че ти беше най-добрият стрелец с револвер в Итън и се дуелира с оня педал Пърси Куил, задето те нарече китаец. Уби го и те изключиха, макар че татко потули цялата работа за няколко хиляди гвинеи. Норбърт ще си получи заслуженото…“
Движение в стаята го откъсна от мислите му. Сьоратар току-що бе влязъл, останалите го заобиколиха и поздравяваха. Андре Понсен стоеше зад него. През своята мъгла Струан чу Сьоратар да казва, че срещата в Йедо е приключила бързо, след като „намерихме изход и френските компромиси бяха приети, така че нямаше нужда да оставаме…“