Някакво чувство й каза, че това е той — убиецът от Токайдо, бащата на детето, което никога нямаше да се роди, който я бе изнасилил, но не бе оставил спомен за болка и бруталност, само еротични полусънища, заспиване, пробуждане — и че е беззащитна и тази вечер той ще я убие.
И двамата едва дишаха. Не помръдваха. Изчакваха другият да направи първото движение. Все още стъписана, Анжелик забеляза, че той е млад, съвсем малко по-възрастен от нея, по-висок, в ножницата на колана му бе затъкнат къс меч, дясната си ръка държеше върху дръжката му, брадата и косата му бяха добре подстригани, с широки рамене и тесен ханш, с измачкана блуза, провиснали панталони, силни прасци и крака и селски сандали. Лицето му бе скрито в сянка.
„Това отново е сън, сигурно е сън, няма защо да се страхуваш.“ Слисана, тя подпря глава на едната си ръка, махна му да излезе на светло.
Потънал бе и той в същото нереално, подобно на сън състояние; краката му се подчиниха; девойката видя изваяните му черти, толкова особени и чужди, тъмните очи, изпълнени с копнеж, отвори уста да попита: „Кой си ти, как се казваш.“ А той си помисли, че тя ще се разпищи, така че се наведе напред, обхванат от паника, притисна оголеното острие в гърлото й.
— Не, моля — ахна тя, облегна се на възглавницата, но той не я разбра и тя поклати глава ужасена, очите й умоляваха, всяка част от съществото й пищеше: „Ти ще умреш този път, няма да избягаш!“ — Не… моля.
Уплахата се смъкна от лицето му, наведено над нея, сърцето му биеше силно като нейното, той постави пръст на устните си, предупреждаваше я да мълчи и да не пищи, да не мърда.
— Айе — прошепна дрезгаво и добави: — Не! — Капка пот се плъзна по бузата му.
— Няма… няма… няма да вдигам шум — измърмори Анжелик, ужасът я объркваше. Издърпа чаршафа над слабините си. Той веднага го дръпна. Сърцето й спря. Но на секундата разбра — някакъв прастар инстинкт я тласна в други измерения и се усети във властта на неразкрито, новоосъзнато познание. Ужасът й започна да намалява. Сякаш вътрешни гласове й шепнеха: „Внимавай, ние ще те водим. Гледай го в очите, не прави резки движения, първо ножа…“
С разтуптяно сърце го гледаше в очите, сложи пръст на устните си, както бе направил той, кротко посочи острието и го отмести.
Той приличаше на навита пружина, очакваше я всеки момент да се втурне към вратата и да запищи — знаеше, че лесно може да я накара да млъкне, но това не съвпадаше с неговия план: тя трябваше да изтича към вратата, когато той пожелае, и да пищи ли, пищи, докато събуди врага; щеше да я съсече отведнъж и после щеше да чака, а когато те пристигнеха, щеше да изкрещи: Соно-джой, да забие ножа в себе си, да ги заплюе в лицата и да умре. Това беше планът му — един от многото, които бе обмислил: да я обладае диво и да я убие, а след това и себе си или просто веднага да я убие тихо, както трябваше да стори преди, колкото и силно да я желаеше, да изпише на чаршафа буквите на Токайдо, както тогава, и да избяга през прозореца. Но тя не реагираше според очакванията му. Очите й не трепваха, ръката й отмести острието, небесносините й очи изискваха, не молеха, бяха напрегнати, но в тях нямаше ужас. Тайнствена полуусмивка. Защо? Острието не помръдна.
„Бъди търпелива“ — шепнеха й гласовете…
Тя отново му направи знак да махне ножа, не бързаше, желаеше го. Очите му се присвиха още повече. С усилие се откъсна от нейните, изправи се над нея, но нещо неумолимо го притегли обратно. Какво замисляше тя? Предпазливо сведе камата и зачака, готов да нанесе удар.
Стоеше плътно до леглото. Ръцете й спокойно започнаха да разкопчават ризата му и се вцепениха. Кръстчето на шията му просветна на пламъчето, нейното кръстче. Изненадата, че загубеното завинаги се намери отново като по някакво чудо, странно я ободри и като насън наблюдаваше как го докосва с леко треперещи пръсти, изпитваше необикновено удоволствие, че го е взел и го носи, че носи част от нея със себе си завинаги, както част от него завинаги бе останала в нея, но дори кръстчето, нейното кръстче, не я отклони от намеренията й.
Нежно смъкна ризата му, свлече ръкава по дясната му ръка, над ножа, здраво стиснат — една постоянна заплаха. Напрегнатият й поглед се плъзна по тялото му, по раната на рамото му, прясно заздравяла, по мускулестото тяло. Върна се към раната.
— Токайдо — промълви тя тихо не като въпрос, макар че той го възприе така.
— Хай — измърмори японецът, гледаше я, чакаше я, задавен от страст. — Хай.