Кръстчето отново проблесна.
— Канагава?
Той кимна, едва дишаше омагьосан, а тя се радваше, че не се е излъгала в първия момент, и сега, когато бе почти разсъблечен, беше по-уверена в плана, завладял съзнанието й. Протегна се и докосна колана му, без да откъсва очи от неговите, и усети, че той леко потръпна.
Полъх премина през нея при тази победа.
„Не се страхувай — говореха й гласовете. — Продължавай…“
Пръстите му намериха токата. Откопча я. Коланът падна, и ножницата с него. Панталоните му се свлякоха. Отдолу носеше препаска. С мъчително усилие остана неподвижен, стъпил здраво на леко раздалечените си крака, тялото му туптеше с ударите на сърцето, стисна очи.
„Продължавай — шепнеха гласовете, — не се бой…“
Внезапно представата за него, оплетен в паяжината, която неизброими поколения жени преди нея — беззащитни в същия мъжки капан — й помогна да изтъче, накара въображението й да полети, направи я част от нощта и независимо от това я застави да наблюдава себе си и него, пръстите си, развързващи препаската, и тялото му — както го е майка родила.
Никога не бе виждала мъж така. Като се изключи белегът, той бе безукорен. Както и тя.
Той продължи още миг да владее страстта си, после желанието му надделя; хвърли ножа на леглото и легна върху нея, но тя се затвори като мида и се изви; той стори същото, сграбчвайки ножа преди нея, но тя не се бе помръднала заради оръжието, просто лежеше, наблюдаваше го коленичил на леглото с насочено острие — още един фалос, устремен към тялото й.
В полузабрава Анжелик поклати глава да остави ножа, да го забрави, да легне до нея.
— Няма защо да бързаш — каза му тихо, макар да знаеше, че той не разбира думите, а само жестовете. — Легни тук. — Показа му къде. — Не, бъди нежен. — Показа му как. — Целуни ме… не, не така грубо… Нежно.
Анжелик му показваше какво иска тя, какво иска той, настъпваше, отдръпваше се, та по-скоро да се възбудят, и когато най-сетне се сляха, тя избухна отвътре, издигна го на върха на щастието и двамата потънаха в бездната.
Когато дишането й се поуспокои, ушите й доловиха музиката, която сякаш се носеше някъде отдалеч. Никакви признаци на опасност, само неговото дишане в такт с нейното, телата им — леки, създадени едно за друго. Принадлежаха си един на друг. Ето това не можеше да разбере — как и защо той й принадлежеше. И как и защо е толкова наелектризирана, погълната от такъв екстаз. Той понечи да се надигне.
„Не — бързо се обадиха гласовете, — задръж го, не му давай да се движи, бъди нащрек, опасността не е отминала, придържай се към плана…“
И ръцете й го обвиха още по-здраво.
Спаха около час й, когато тя се пробуди, младежът още лежеше до нея, дишаше тихо, спящото му лице бе младо и спокойно, едната му ръка здраво стискаше ножа, другата докосваше кръстчето й, което той носеше с такава лекота.
Това бил първият ми подарък, ми каза мама, в първия ден от живота ми, и оттогава го носех винаги, само смених верижката. То сега негово ли е, мое ли е или наше?
Той отвори очи и тръпка я прониза.
За момент не можа да се ориентира къде се намира, дали това не е сън, тогава я видя, все така красива, все така желана, все така до него, странната й полуусмивка го обсеби. Очарован, протегна ръка към нея, тя му отвърна; отново се сляха, но сега без гняв и бързане. Просто продължиха.
След това, почти заспал, той поиска да й каже колко огромни са били Облаците и дъждът, колко много й се възхищава и й благодари — обзет от голяма печал, че трябва да прекъсне живота и — този живот. Но не тъгуваше, че наближава собствената му смърт. Сега благодарение на нея щеше да умре удовлетворен, а нейната смърт бе посветена на справедливата кауза на соно-джой.
„Ах — помисли си той с внезапна топлота, — в замяна на такъв подарък може би трябва да отвърне с равностоен подарък, със самурайски подарък — самурайска смърт: никакви писъци, никакъв ужас, в един момент си жив, в следващия — мъртъв. Защо не?“
Преизпълнен с покой, с ръка върху извадения нож, той се отпусна и потъна в дълбок сън без съновидения.
Пръстите й го докоснаха. Тутакси се събуди, нащрек, с пръсти, вкопчени в ножа. Видя я да сочи към прозореца със спуснатите завеси и залостените капаци с пръст на устните. Отвън се носеше подсвиркване. Звукът отмина, после се отдалечи.
Тя въздъхна, наведе се над него, сгуши се и го целуна по гърдите, после щастливо посочи към часовника на тоалетката си, който показваше 4,16 ч., и отново към прозореца. Плъзна се от леглото и със знаци го накара да разбере, че трябва да се облече, да си тръгне и да се върне през нощта, кепенците нямаше да се залостени. Той поклати глава, уж че я закача, тя изтича назад — полуздрачът и видът и го очароваха, коленичи до леглото и шепнешком го заувещава: