Всички погледи бяха вторачени в Сър Уилям. Той си намести цилиндъра и извади някакъв лист от джоба си. На висок глас започна продрано:
— Чета ви на Нейно величество Закона за нарушаване на обществения ред: ако това неупълномощено събрание не се разпръсне незабавно, всеки мъж, жена или дете подлежи на арестуване… — Следващите му думи потънаха във всеобщо мърморене и ругатни, но тълпата веднага започна да се стопява.
Законът за нарушаване на обществения ред от 1715 г. бе провъзгласен от Парламента след въстанието на якобитите заради неговата жестокост и унищожителност. Новият закон бе замислен да спре всякакви разногласия още в зачатък. Той разрешаваше на всички съдии и мирови съдии правото и задължението да четат закона пред всяка група над дванадесет човека, която се смята за заплаха на спокойствието в Кралството, като бунтовниците се задължаваха да го изслушат и да се подчинят. Ако някой не се оттеглеше до четиридесет и пет минути, подлежеше на незабавен арест, хвърляне в затвора и ако се докажеше вината му, получаваше смъртна присъда или биваше изпращан на доживотна каторга отвъд океана по волята на Нейно величество.
Нямаше нужда Сър Уилям да дочете закона. Селската уличка опустя, като се изключат войската, генералът и самураите.
— Филип, оправи се с тях, кажи им да си идат вкъщи; моля те. — Проследи за миг как Тайърър приближи и се поклони, а военачалникът му отвърна с поклон. „Добро момче“ — помисли си, после се обърна и мрачно изгледа генерала, който бе пламнал и изпотен. — Добро утро, Томас.
— Добро утро, сър — отдаде чест генералът чевръсто, но само заради войниците наоколо.
Сър Уилям не вдигна шапката си за поздрав. „Диване“ — мислеше си за генерала.
— Приятен ден, а? — рече той небрежно. — Предлагам да разпуснете хората си.
Генералът махна на кавалерийския офицер, който в душата си бе повече от доволен, че Сър Уилям пристигна тъкмо навреме: съзнаваше, че японците не са виновни и че ще трябва да прегази с конете си сбирщината от търговци. „Каква сган от невъзпитана измет“ — помисли си той.
— Сержант — извика офицерът. — Всички да се приберат в казармите и ги разпусни там. Сега!
Войниците започнаха да се подреждат. Тайърър се поклони за последен път на военачалника самурай, изключително доволен от себе си, проследи ги как се отдалечават бавно по улицата към Северната порта.
— Страхотно зрелище беше, Филип, справи се чудесно — каза Джейми Макфей.
— О? Всъщност нищо не съм направил — рече Тайърър с престорена свенливост.
Джейми Макфей изсумтя. Бе се изпотил, сърцето му биеше силно, сторило му се бе, че все някой ще дръпне спусъка или ще извади меча.
— Едва не се стигна дотам. — Той погледна към Сър Уилям, потънал в разговор с генерала, който се беше зачервил още повече. — Дребосъка Уили добре ще калайдиса тоя негодник — рече тихо с усмивка. — Пълен глупак!
— Той е… — Тайърър млъкна, вниманието им се отклони към другия край на улицата. Самураи тичаха към един магазин на изток, който гореше. — Господи, това е къщата на шоя… — Тайърър вече летеше натам, а Макфей го следваше по петите.
Неколцина самураи бяха скочили на верандата и потушаваха пламъците, другите бързаха към големите варели с вода, заобиколени с ведра, които се срещаха на точно определено разстояние навсякъде за такива спешни случаи. Докато Тайърър и Макфей пристигнат, пожарът беше овладян. Още пет-шест ведра с вода, и последните пламъци засвистяха и стихнаха. Външната стена на магазина бе изгоряла. Вътре видяха шоя, до него един ашигари, пехотинец. И двамата излязоха на верандата. Шоя коленичи и се поклони, и ашигари се поклони. Мърмореха благодарности. За учудване на Макфей нямаше и помен от Хирага, когото той и Тайърър познаваха само като Накама. Но преди някой от тях да успее да отвори уста, военачалникът започна да разпитва шоя и пехотинеца:
— Как започна пожарът?
— Един чужденец хвърли парцал по стената, господарю.
— Проклето куче, всичките са кучета! Ще направиш доклад и ще обясниш причината за безредицата. До утре, шоя.