Съзнанието му се проясни.
— Имам идея, Тайра-сан — рече той тихо. — Лошо за мен вървя сега, сигурно умра. Искам помогна английските приятели, искам бъде ценен съюзник, много ценен приятел. Зная даймио на Сацума, зная тайни на Сацума. Шоя ми даде ного… извини, много сведения. Мога обясня как подчините Сацума, може би дори подчините Бакуфу. Искам помогна. Попитай Сър Уилям: аз дам сведения и помогна на гай-джин за безопасност, вие мен държите в безопасност и давате сведения, честна размяна. Приятели, а?
Тайърър обмисли възбудено предложението: „Сър Уилям сигурно ще се съгласи, но само ако информацията е наистина ценна и ако идва направо от Накама. Това означава… О, Боже, не мога!“
— Ще трябва да разкрия на Уили тайната, че говориш английски. Няма как да го избягна, не мога просто да изтърся, че съм скрил такава жизненоважна информация, със сигурност ще ме уволнят. Не мога да рискувам, още повече, когато Уили е в такова отвратително настроение! — „По-добре Накама да си тръгне, преди да ми отсекат главата, а той да се превърне в международен инцидент.“ — Съжалявам — рече той отчаяно. — Невъзможно е.
— Ах, толкова съжалявам, може би има начин. — Хирага лавираше, за да спечели малко отсрочка. — Има съобщение от Фуджико — ийе, Тайра-сан, ти й направил голямо впечатление, сега тя мисли, ти най-добър приятел, мама-сан казва, толкова съжалява, но вчера Фуджико е получила женска болест, месечна болест, така че не може приеме теб ден-два. — Той видя мигновеното разочарование на Тайърър, бързо последвано от примирение и предчувствие на очакване.
Омекнал от облекчение, той леко се отпусна, в същото време отново се учуди как някой мъж, да не говорим за важен чиновник като Тайра, си позволява да показва скритите си чувства така открито пред някой друг, камо ли пък пред враг. „Тези варвари са невероятни.“
— Ето — продължи той и му подаде ветрило с изписан текст, който сам бе приготвил. — Ето стихотворение, Фуджико пише:
Хирага наблюдаваше как Тайърър пое ветрилото с благоговение, доволен от превода му, но отвратен от нейното грозно писане. Хирага си помисли, че, изглежда, резултатът е какъвто трябва.
— За Главния шеф на гай-джин имам план, но първо среща с шогуна, Тайра-сан, добра среща ли, а?
Акимото избухна в толкова заразителен смях, че и Хирага прихна.
— Ийе, Хирага-сан, блестящо разиграваш гай-джин! Блестящо! Саке, донеси още саке!
Бяха се излегнали в своята изолирана стая в градините на Трите шарана, прозорците шоджи бяха затворени заради нощните насекоми. Клонки от есенен клен в зелена ваза украсяваха нишата. Светеха петролни лампи. Мечовете им лежаха на лавиците до тях; когато прислужницата излезе, те напълниха отново чашите си и ги гаврътнаха наведнъж. Акимото попита:
— Какво стана после?
— След като дребната риба Тайра лапна стръвта, — отидохме да се поклоним на Едрата риба, който ни изяде и двамата. Казах му, че без знанието на Тайра говоря малко английски, учил съм от холандци от Дешима…
— И това е самата истина — обади се Акимото и отново напълни чашите. Той бе ходил в същото училище за надарени самураи от Чошу в Шимоносеки, но не бе подбран за езиковите класове, вместо това му бе наредено да се специализира в западните навигаторски дела, които му преподаваше оттеглил се холандски морски капитан. — Бака, че никога не научих холандски или английски. Какво каза водачът на гай-джин?
— Малко неща. Тайра се престори, че също е изненадан, както се бяхме уговорили. Беше лесно да заглавичкам мъжа с незначителна информация за Сацума, за Санджиро и неговите крепости в Кагошима, малко от историята им и т.н. — рече Хирага небрежно, макар че срещата изобщо не беше лесна. Въпросите бяха подробни и се бе видял в чудо как да убеди водача, че престорената му искреност е неподправена. Загрижен да получи разрешение за оставане, бе изтървал повече неща, отколкото му се искаше, и за политическата ситуация в самостоятелните кралства Сацума и Тоса, но също и за родното си феодално владение Чошу, и дори за шиши.