Сърцето на Андре подскочи, а после започна да бие по-слабо отпреди.
— Кога да се срещна?
— Желаеш ли да я видиш, преди да обсъдим сделката, или след това?
— Преди — след — няма значение. Ще платя каквото поискаш, ако я харесам. — Французинът отново сви рамене, обзет от пълно неподправено отчаяние.
Това изобщо не я трогна. „От къде на къде — мислеше си тя. — Копнежът на мъжа за женска утроба лежи в същността на нашия свят и без него Свободният свят нямаше да съществува въобще.
Странен е стремежът на мъжкото начало да се слее с утробата — да влиза и излиза, да се домогва, до входа й с повече болка, отколкото удоволствие, закопнял да свърши, закопнял да продължи; а ако свърши — все е ненаситен, ако не свърши, стене цяла нощ — толкова е преходно, а утробата — толкова ненаситна. В това жените са облагодетелствани, макар че боговете, ако ги има въобще, се разправят жестоко с всички простосмъртни.
Три пъти се опитах да ида в отвъдното само защото моята утроба копнееше да я притежава определен мъж — независимо че мъжкото начало е винаги повече или по-малко едно и също — все безполезни избори, което освен нещастие не ми донесе нищо друго, без никакво бъдеще, а на два пъти страстта ми бе несподелена. Колко глупаво! И защо? Никой не знае.
Няма значение. Сега жаждата на утробата може да бъде охладена толкова лесно, а за мама-сан е просто детска играчка. Лесно е да наемеш някой мъж или харигата или да поканиш една от дамите в леглото си. Фуджико например, на която, изглежда, й се харесват отклоненията и чиито целувки са ангелски.“
— Райко, ти ме познаваш, нали? — рече Андре, а тя си помисли: „Наистина го познавам.“ — Аз те познавам. — „Всъщност не ме познаваш.“ — Ние сме стари приятели. Старите приятели винаги си помагат един на друг.
„Вярно, вярно, но ти и аз не сме стари приятели — не в азиатския смисъл — и никога няма да бъдем. Ти си гай-джин.“
— Фурансу-сан, стари приятелю — рече тя. — Ще уговоря среща за теб и дамата.
Той усети нерешителност и се опита да я скрие.
— Да. Благодаря ти.
— Скоро ще е. И накрая, лекарството. — Тя бръкна под масата. Малкото пакетче бе старателно увито в червеникавокафява коприна като примамлив скъп подарък. — Слушай внимателно. — Отново му даде изрични наставления. Накара го да ги повтори, докато се увери, че е разбрал.
— Райко-сан, моля те, кажи ми истината, лекарството опасно ли е — да или не?
— Ийе, истината? Не съм ли сериозен човек? Аз съм Райко от Трите шарана. Не ти ли казах вече? Разбира се, че би могло да е опасно и, разбира се, че не е опасно! Това е нещо обикновено, което се случва по всяко време на всички момичета, и лечението рядко създава усложнение. Твоята принцеса е млада и силна, така че ще мине лесно, без никакви усложнения.
— Принцеса? — Лицето му се изопна. — Ти знаеш за кого е лекарството?
— Беше лесно да отгатна. Колко жени има в Колонията, които са ти толкова скъпи, че да им помагаш? Не се тревожи, стари приятелю. Аз умея да пазя тайна.
Андре помълча и попита:
— Какви са възможните усложнения?
— Болки в стомаха и никакъв резултат, само силно повръщане. Тогава трябва да опитаме втори път с по-силно лекарство. Ако и то не помогне, има и друг начин.
— Какъв?
— Има време за него, по-късно. — Райко самоуверено потупа коприната. — Това ще е достатъчно.
— Разбираш ли, Анжелик?
— Да Андре — отвърна девойката с приковани в коприненото пакетче очи. Нейното спасение лежеше на бюрото му. Говореха тихо, макар че вратата на кабинета бе затворена за нежелани слушатели.
Часовникът удари 10,00 вечерта. Той я погледна стеснително:
— Мама-сан ме посъветва прислужницата да остане при теб.
— Това е невъзможно, Андре, не е възможно да се доверя на А Со или на когото и да било — не й ли каза това?
— Да, но тя ме посъветва така. — Оттатък коридора се долавяше приглушен мъжки смях от масата в трапезарията, от която тя току-що бе станала — Сьоратар, Вервен, Дмитрий и неколцина френски офицери, — като бе казала, че е изморена и иска да си легне рано. На път към покоите си, според предварителната уговорка, се бе отбила да се срещне с Андре в кабинета му. — По-добре е… да проверим дали всичко е тук.
Той не посегна да развърже пакета. Вместо това си играеше нервно с крайчето на конеца.
— Ако А Со не е тук да ти помага, кой… кой ще те отърве… от шишетата и билките и… не можеш да ги оставиш тук. А кой ще почисти?