„Колко е глупаво да ми казваш нещо, което вече зная — помисли си тя нетърпеливо, искаше й се да му изкрещи: Побързай! Сякаш не съм била в Хонконг, сякаш Малкълм и всички останали не са ми го разказвали поне хиляда пъти — сякаш съм забравила, че ти си причината за цялото ми нещастие.“
— Понаучих малко, докато бях в Хонконг — продължи той небрежно, опипа челото и пулса й на китката, забелязал, че сърцето й бие учестено и че челото й е оросено от пот — нищо тревожно, като се имат предвид преживените изпитания. — Някоя и друга дума оттук-оттам. Прекарах няколко години в Общата болница — ние сигурно бихме могли да се възползваме от такава хубава придобивка и тук. — Държеше връхчетата на пръстите си върху китката й. — Китайските лекари вярват в съществуването на седем равнища на сърцебиене или седем пулса. Казват, че могат да ги усетят, като натискат все по-силно и по-силно. Това е техният основен метод за поставяне на диагноза.
— И какво чувате от моите седем сърца? — попита девойката импулсивно, беше й приятна топлината на лековитите му ръце и въпреки своята ненавист желаеше да му се довери. Никога не я бяха докосвали такива ръце, нито бе изпитвала приятното усещане, което те сякаш излъчваха, за да я успокоят.
— Не чувам нищо, освен добро здраве — рече той, чудейки се дали има някаква истина в теорията за седемте пулса. През годините, прекарани в Азия, бе наблюдавал забележителни прояви на прозрение и лечение от китайските лекари — наред с изобилие от суеверия. Светът е странен, но хората са още по-странни. Той отново я погледна. Очите му бяха сиви, много прями и мили. Но имаше сенки в тях и тя ги зърна.
— Тогава… тогава какво ви безпокои? — попита Анжелик, внезапно изплашена, че е определил истинското й състояние.
Бабкот се поколеба, после бръкна в джоба си и измъкна малко късче от тънка хартия. Вътре лежеше златното й кръстче.
— Мисля, че е ваше.
Безумно смутена, тя се втренчи в метала, устните й пресъхнаха и не трепваха, макар въображението й да търсеше незабавни отрицания и увъртания, отхвърлени в същия момент с:
— Ами… аз наистина… загубих едно като това, сигурен ли сте, че е моето, къде го намерихте?
— На шията на мнимия натрапник.
— На шията му? Как… колко странно — чу се да казва, наблюдаваше, сякаш бе друг човек, гласът й бе глас на друг човек, насилваше се да се сдържи, макар да й се щеше да изпищи високо, защото осъзнаваше, че пак е попаднала в менгемето. Едва не полудя, докато скалъпи правдоподобна причина. — На шията му ли?
— Да. Аз го свалих от тялото. Отначало нищо не си помислих, освен че е бил католик. Съвсем случайно видях посвещението — то едва се забелязва. — Кратък нервен смях: — Виждам по-добре от Хоуг „На Анжелик от мама, 1844“.
Устата на Анжелик изрече:
— Горката мама, тя умря при раждането на брат ми точно след четири години. — Видя как пръстите й поеха кръстчето и го огледаха, хвърли му поглед срещу светлината, не бе в състояние да прочете надписа ясно — да му се не види и посвещението! После инстинктите й се събудиха и тя каза: — Бях го загубила, поне мислех, че съм го загубила на Токайдо… може би в Канагава, в нощта, когато пристигнах да видя Малкълм, спомняте ли си?
— О, да. Отвратителна нощ, много лоша, а и денят също. — Бабкот се изправи колебливо. — Аз… ъъ, мислех, че трябва да ви го дам.
— Да, да, благодаря ви, радвам се, че го получих. Толкова се радвам, но, моля, седнете, не си отивайте още — рече Анжелик, колкото и да й се искаше той да си тръгне. — Кой беше този човек и как ли го е намерил? И къде?
— Никога няма да разберем, поне не сега. — Бабкот я наблюдаваше. — Малкълм не ви ли каза — предполагаме, че е един от дяволите убийци от Токайдо, макар че нито той, нито Филип са сигурни?
Въпреки ужаса си, докато се гърчеше в този нов капан, тя изпита непреодолимо желание да се изсмее истерично и да каже: „Той не беше дявол, не и за мен, нито първия път, остави ме жива първия път, и не бе дявол, след като го промених. Той не ме уби, макар да знаех, че щеше да го направи, зная, че щеше да ме убие точно преди да го накарам да си иде… Дявол — не, но въпреки това заслужаваше да умре, трябваше да умре.
Mon Dieu, все още дори не зная истинското му име. Бях толкова объркана, че забравих да попитам… Трябва да съм се побъркала, щом мисля за такива, неща.“
— Кой беше той?
— Никой не знае. Засега. Кралят на Сацума би могъл да каже името му сега, когато е мъртъв, но вероятно ще е фалшиво. Те са такива лъжци — но не е съвсем вярно, това, което наричаме лъжа, изглежда, е начин на живот за тях. Вероятно мъжът е намерил кръстчето в Канагава. Не си ли спомняте кога точно открихте, че е изчезнало?