Облекчението, че помятането е започнало, заличи предишните часове на треперене, които й се сториха цяла вечност, преди да заспи. Беше четири и нещо. Последния път, когато бе погледнала часовника си, бе почти 2,30. През нея премина нов спазъм, по-силен от предишния, и я накара да се съсредоточи върху последователността.
С треперещи пръсти отвори второто шишенце — тя отново си запуши носа пред отвратителната воня и едва не повърна, но успя да удържи течността с лъжица мед, като през цялото време стомахът й се бунтуваше от погнуса.
Легна задъхана. Сякаш пожар се надигаше от стомаха й. След малко от нея рукна пот. После потенето премина, като я остави отпусната, вир-вода и едва дишаща.
Чакаше. Нищо. Както преди. Само раздразнение, сладникаво нездраво безпокойство, което след часове на тревога я бе хвърлило в кошмарен сън. Ужасът й достигна връхната си точка.
— Пресвета Дево, нека да подейства, нека да подейства — мълвеше тя през сълзи.
Чакаше. Все още нищо. Минутите минаваха.
После за разлика отпреди поразително различен гърч я сви на две. Още един. Едва поносим. Пак, все още поносим. Тя си спомни за втората половина от настойката, седна и започна да я гълта. Вкусът беше неприятен, но не колкото на течността в шишетата.
— Слава Богу, че не трябва да пия повече — измърмори Анжелик и отново отпи. После пак. След всяка глътка — бонбон…
Последваха още спазми, по-силни. Зачестиха. „Не се безпокой, всичко върви добре — мислеше си тя, — точно както предсказа Андре.“ Чувстваше стомашните си мускули опънати и напрегнати. Още глътки и още спазми, и напитката свърши. Бурканът с мед бе почти празен — взе си последния бонбон, но сега дори неговата сладост не можеше да премахне скомината в устата й. Полъх изпод вратата на будоара люшна пламъка на петролната лампа върху масичката, сенките по стената се огънаха и затанцуваха. Тя стоически легна и ги загледа, с ръце на корема против пристъпите на болка, мускулите й се стягаха и отпускаха, изопваха се, сковаваха се под пръстите й.
— Наблюдавай сенките, мисли си за нещо хубаво! — прошепна тя. — Какво виждаш?
„Кораби и лодки, и покривите на Париж, и къпини, и, виж, там е гилотината, не, не е гилотината, а беседка, обвита с пълзящи рози, о, това е нашата провинциална вила край Версай, където ходехме напролет и през лятото като малки — брат ми и аз, скъпата мама е мъртва от толкова отдавна, татко е заминал един Бог знае къде. Леля и чичо ни обичат, но няма заместител за скъп…“
— О, mon Dieu — изохка Анжелик, когато първите непоносими спазми я пронизаха, после извика при следващите, обезумяла натъпка крайче от чаршафа в устата си, за да заглуши виковете, които се изтръгваха от нея и щяха да докарат цялата легация да буха по залостената й врата.
И тогава започнаха тръпките. Ледени иглички се забиваха в червата й. И какви гърчове, двайсет пъти по-тежки и от най-болезнените месечни спазми. Тялото й се мяташе от напъните, крайниците й потрепваха в такт с болките, които я разкъсваха от слабините до мозъка.
— Ще умра… Ще умра — изстена тя, зъбите й стискаха чаршафа, заглушавайки виковете при всеки нов спазъм и тръпка; и пак, и отново, и отново, и после спряха. Съвсем ненадейно.
Отначало Анжелик помисли, че наистина е умряла, но скоро сетивата й се съвзеха и тя видя, че стаята е спряла да се върти, пламъкът на лампата бе намалял, но все още гореше и се чу тиктакането на часовника. Стрелките показваха 5,42.
Едва се изправи на леглото, чувстваше се ужасно. Погледна се в малкото си огледалце и се изплаши. Пепеляво лице, косата й лепнеше от пот, устните й бяха побелели от лекарството. Изплакна устата си с малко зелен чай, изплю го в нощното гърне и пак го бутна под леглото. С усилие свали измърсената си нощница, среса си косата и легна изтощена, но се чувстваше по-добре след усилията, които положи. Едва тогава забеляза червеното петно върху нощницата си, захвърлена небрежно на овехтелия килим.
Бързият оглед потвърди, че наистина се стича кръв. Тя сложи чиста кърпа между краката си и призори пак си легна, почти потъна в дюшека от изтощение. Между уморените си крака усещаше топлина. Кръвоизливът се засили.
29.
Неделя, 11 ноември
— Прославеният Чжан нареди да ти казвам всичко, което засяга тай-пана, По-стара ми сестрице — започна неловко А Со. — По-миналата нощ на Златната катеричка й започна месечното неразположение и…
— А, ето защо остана на легло и отказа да се срещне с моя син — отвърна А Ток. Двете жени се намираха в стаята й в края на коридора, скрити от любопитни очи. — Цял ден се държа като дете, на което му никнат зъбите, тази сутрин беше още по-зле, време е да се връщаме у дома.