— После: всички сме съучастници в нашия дуел. Нямам нужда от секунданти и сме се уговорили за сряда призори. Извинете, но заминавам тази вечер с „Океанската чародейка“, съжалявам, заповеди на Тайлър — така че срядата се отлага. Предла…
— Защо да го отлагаме, достатъчно е светло. — Думите излязоха, преди Малкълм да успее да ги спре, доволен, че реагира така бързо и твърдо, но мозъкът му сякаш пресилваше нещата.
Възцари се тишина. Джейми пребледня.
— Не сега. — С блеснали очи и добре скрито изумление Норбърт се обърна към Джейми и Дмитрий, официалните секунданти. — Предлагам да го отложим, джентълменска уговорка, докато се върна след около три седмици, а? Ще се бием на следващия ден, когато и да е.
Джейми се обади:
— Така е по-добре, тай-пан. Нали?
След миг напрежението на Струан отмина.
— Добре — рече той, нито удовлетворен, нито разочарован, но доволен, че отново е хвърлил ръкавицата. Не забеляза как Джейми и Дмитрий прикриха облекчението си. Довършиха питиетата си и излязоха.
Когато остана съвсем сам, Норбърт извади писмото на Тайлър Брок и го препрочете, дланите му се изпотиха. Първата част се отнасяше до информацията, получена от агента им. Писмото завършваше така:
„Качи си задника на борда на «Океанската чародейка» и тръгни с първия прилив без никакви други пътници. Вземи тайните счетоводни книги, договора с японците за златната мина и всички златни и сребърни авоари под твоя контрол. Ще се срещнем в Шанхай, тайно — това е първото пристанище, макар да е обявено, че отиваш в Хонконг — Морган, аз и ти колкото е възможно по-бързо, и в пълна тайна и ни лук ял, ни лук мирисал. Когато се върнеш в Йокохама, може би леглото ти ще е в гнусната стая на Малкълм Струан; да, а неговата курва ще ти се умилква, стига да искаш. И тя скоро ще е за продан. Току-що чухме, че баща й избягал от Банкок, както и от Хонконг, пак измами и мошеничества, този път го гонят властите на жабарите. Ще го хванат, ще го дадат под съд и после ще го качат на гилотината — жабарите не пипат като нашите пикливи пийлъри с бели ръкавици. Жената ти праща най-добри пожелания.“
30.
Киото
Неделя, 18 ноември
Доста след като се стъмни, Йоши и неговата охрана, безшумни и предрешени в безличните дрехи на обикновени войници, отегчено си пробиваха път през пустите улици на спящата древна столица, където от векове живееха императорите и императорският двор.
Градът бе построен по китайски образец, с прави улици, с пресечки под прав ъгъл, с разпрострелия се Забранен дворец, с градини в центъра. Зад високите му зидове се виждаха само покривите — имаше шест порти. Йоши предпазливо избягна двореца, искаше да се изплъзне от патрулите на Огама и самурайската охрана на Портите; а когато пристигна без предизвестие в комплекса от постройки на шогуната, отиде в собствените си покои и скоро се потопи с благодарност в димящата вана, която спокойно побираше осмина.
— С колко войни разполагам в Киото, Акеда? — запита Йоши; болките от усиления преход започваха да отзвучават.
Мрачният стар генерал се смъкна във водата до него, ваната бе дълбока метър. Банята се намираше във вътрешния редут, всички прислужници бяха отпратени, а часовите стояха на пост отвън.
— Осемстотин и двама, от които осемдесет са болни или се възстановяват от раните си, всичките са ти се клели, всички заслужават доверие, всички са на коне. Плюс осемнайсетимата, които доведе със себе си — рече той със стържещ глас. Щом пристигна Йоши; Акеда удвои всички телохранители. Той беше жилав хатамото васал, чието семейство служеше на рода Торанага от поколения, и сега Акеда командваше техния гарнизон в Киото. — Не са достатъчно, за да те защитят.
— Тук съм в безопасност. — Според устава на Завещанието това беше единственият защитен комплекс в Киото, в който, ако се наложи, можеха да се разквартируват пет хиляди бойци; всички останали даймио се ограничаваха с максимално петстотин души — събираха се не повече от десет даймио заедно по едно и също време, влизанията и излизанията им в Киото строго се контролираха. Времето и слабият Съвет на старейшините бе свел числеността на шогуната до по-малко от хиляда. — Съмняваш ли се в това?
— Зад нашите стени — не. Толкова съжалявам, имах предвид отвън.
— А съюзниците? На колко даймио мога да разчитам?