— Всичко е обезопасено, господарю.
— Добре. Вече ви е станало навик — рече военачалникът отегчено и напрегнато. И двамата носеха леки пътни доспехи, шапки и два меча над туники, с отличителните знаци на шогуната, и панталоните си. — Само още един ден, и неприятностите ни ще нараснат. Все още не мога да повярвам, че Съветът и Настойникът допуснаха това опасно начинание.
Помощникът му всеки ден изслушваше тази забележка.
— Да, военачалнико. Поне ще бъдем в нашите собствени казарми със стотици войни повече.
— Не са достатъчно, никога не са достатъчно, въобще не трябваше да тръгваме. Но го направихме и карма е карма. Провери останалите ни хора и се увери, че списъкът за наряда на охраната е точен. И после кажи на коняря да погледне моята кобила, да огледа левия й крак, може би си е сцепила копитото… — Подковаването на конете бе непознато в Япония по това време. Тя едва не ме хвърли при преминаването на бариерата. После се върни и ми докладвай. — Помощникът бързо се отдалечи.
Военачалникът бе по-доволен от обикновено. При обиколката си из странноприемницата и нейните градини сред високите бамбукови огради, и по-специално този участък, оградено място с една-единствена порта, се увери, че постройките за шогуна са удобни за защита, на всички други пътници бе забранено да пребивават в странноприемницата през тази нощ, постовите знаеха паролата и бяха наясно с преките си задължения — да не допускат никого без покана на пет метра от шогуна и жена му, нито хора с оръжие — с изключение на Настойника, Съвета на старейшините и него самия, както и хората от охраната, която го съпровожда. Законът бе всеобщо достояние, наказанието за допускане на въоръжен предвиждаше смърт както за въоръжения, така и за охраната, че не е била нащрек — освен ако шогунът лично не ги помилва.
— А, управителю! Има ли някаква промяна в плановете?
— Не, военачалнико. — Възрастният човек въздъхна и изтри челото си, челюстите му трепереха. — Светлейшите особи се къпят, както обикновено, после ще си починат, както обикновено, после ще си вземат същинската баня и масажа по залез-слънце, както обикновено, след което ще вечерят, ще поиграят го, както обикновено, и ще си легнат. Всичко наред ли е?
— Тук да. — Военачалникът ръководеше гарнизон от сто и петдесет самураи в двестаметровия двор. Отделение от десет войни охраняваше единствения вход — очарователно мостче над поток, водещо до високи декоративни греди и до също така натруфена порта. Около целия обиколен плет на всеки десет крачки стоеше по един самурай. Те трябваше да бъдат сменяни от прясно попълнение от шестстотинте самураи, разквартирувани в казармите до главната порта или наблизо в други странноприемници. Патрулите трябваше да тършуват в градината и покрай оградата дискретно, тъй като шумът и видимото присъствие на самураи разгневяваше принцесата, а следователно и съпруга й.
Над тях се сгъстяваха облаци, безрадостното, забулено слънце още не бе стигнало хоризонта, в небето вятърът си играеше с облаците. Беше студено и обещаваше да стане още по-студено. Прислужниците палеха фенери сред храстите, светлините им вече се отразяваха в езерцата, лъщяха по камъните, овлажнени предварително, за да направят впечатление.
— Красиво е — отбеляза военачалникът, — възможно най-доброто, макар че повечето странноприемници също бяха хубави. — За първи път предприемаше такова пътуване. Целия си живот бе прекарал в или около замъка в Йедо, със или край Нобусада, както и с предишния шогун. — Красиво е, да, но по ми се ще господарят шогун и жена му да бяха в замъка Сакамото, отколкото тук. Трябваше да настояваш.
— Опитах се, военачалнико, но… но тя реши така.
— Ще се радвам да стигнем в нашите собствени казарми, когато двамата ще са зад дворцовите стени, а най-много ще се радвам и те, и ние да се озовем на сигурно място в замъка в Йедо.
— Да — рече управителят, тайно отегчен от своя господар и господарка и от постоянното им недоволство, мърморене и сприхавост. „Все пак — помисли си той, — гърбът го боли, има нужда от баня и от масаж, и от ухажването на младата си приятелка; навярно щях да съм същият, ако бях толкова възхваляван като тях, мамино синче от самото си раждане и едва на шестнайсет…“ — Мога ли да попитам каква е паролата, военачалнико?
— До полунощ е „Синя дъга“.
На двеста метра оттам, в източните покрайнини на селото, една разнебитена стара стопанска постройка се гушеше в края на сокака, недалеч от Токайдо и бариерата на Оцу. Вътре водачът на бойната група от шиши, младеж от Чошу, наречен Сайго, оглеждаше кръвнишки стопанина, жена му, четирите му деца, баща му и майка му, брат му и една прислужница, които бяха коленичили ужасени, сврени в ъгъла. Това беше единствената стая и служеше за всекидневна, трапезария, за работа и за спане. Няколко мършави пилета в клетка, окачена на гредата, писукаха неспокойно.