Анжелик седеше на централното място заедно със Сър Уилям и генерала, заобиколена от останалите гости на обяда — Сьоратар и другите посланици, Андре и Филип Тайърър: бяха решили групово да посетят мача. Около тях се тълпяха и ревниво си съперничеха за вниманието й британски и френски офицери — Сетри Палидар и Марлоу — единственият британски военноморски офицер сред тях, а Джейми се бе разположил наблизо. Тя бе изтичала при Малкълм да му съобщи, че отменя урока си по пиано, още едно извинение да не остава насаме с Андре, но Струан все още спеше и нямаше как да я придружи до игрището. Ето защо бе помолила Джейми.
— Да, по-добре е да поспи — ще му оставя бележка — съгласи се Джейми: Радваше се на всяка възможност да отвлече вниманието си от надвисналото бедствие. — Жалко, дето няма да види мача. Малкълм е запалянко, както знаеш — великолепен плувец, също и добър играч на крикет, пък и тенисист, разбира се. Мъчно ми е… ами, че не е какъвто беше.
Анжелик забеляза, че и Джейми е унил като Малкълм, но не обърна особено внимание на обстоятелството — мъжете обикновено винаги се правят на важни, пък и й бе приятно да си има придружител като преграда срещу останалите. От оня забележителен ден, когато се освободи от растящото в нея същество и си възвърна предишното здраве и енергичност, тя се чувстваше по-добре от всякога и бе сметнала за неразумно да остава насаме с когото и да било от мъжете. С изключение на Андре. Слава Богу, той се бе променил, не я заплашваше вече и не се позоваваше на помощта, която й бе оказал — как искаше да забрави за всичко това, — вече не я заглеждаше с бруталните си полупритворени очи, жестокостта в тях бе някак прикрита. Но девойката знаеше, че тя се спотайва в душата му.
„Много е важно да съхраня дружелюбието му — помисли си Анжелик с ясното съзнание за собствената си уязвимост. — Слушай го, но бъди нащрек с него. Понякога говори разумни неща: «Забрави станалото, все едно че никога не се е случвало.»
Андре е прав. Нищо не се е случило. Нищо, освен, че то е мъртво. Аз наистина обичам Малкълм, ще му народя синове, ще бъда съвършена съпруга и домакиня, а салонът ни в Париж…“
Силен рев я отвлече от мислите й. Играч от отбора на военните моряци бе насочил топката към вратата на армейците, но защитата я бе избила. Вдигна се всеобща врява, моряците твърдяха, че топката е избита зад головата линия, войниците оспорваха. Десетина матроси изскочиха на терена и се присъединиха към мелето, пехотинците ги последваха и се започна групово сбиване. Търговците и останалите зрители надаваха одобрителни възгласи, кикотеха се и се наслаждаваха на представлението, а реферът, Лънкчърч, правеше отчаяни опити да се измъкне от схватката и да въведе поне някакъв ред на полето.
— Ох, вижте… едва не убиха онзи нещастник с ритници.
— Не се тревожи, Анжелик, само се майтапят, очевидно е, че не беше гол — самонадеяно заяви генералът. Пострадалият бе моряк и следователно случилото се можеше да се омаловажи. От другата й страна Сър Уилям се вълнуваше като всички — нищо не разведрява духовете така, както една добра кавга. Все пак джентълменът се съобрази с присъствието на Анжелик и се наведе към генерала:
— Май е време играта да продължи, Томас, нали така?
— Точно така. — Генералът махна на Палидар. — Прекрати тая каша, моля те — вразуми ги.
Палидар изскочи на игрището, измъкна револвера си и стреля във въздуха. Участниците в конфликта застинаха на местата си.
— Слушайте, хора — изкрещя драгунският офицер. Погледите бяха приковани в него. — Всички, освен играчите да напуснат терена. Генералът заповяда: „Още едно сбиване, и мачът се отменя, а виновниците ще си понесат наказанието.“ Хайде! — Полето започна да се разчиства, мнозина накуцваха, други извличаха пострадалите. — Е, господин рефер, имаше ли гол или не?
— Ами, капитане, и да, и не…
— Да или не?
Настъпи гробна тишина. Лънкчърч съзнаваше, че каквото и да отговори, ще сгреши. Реши, че най-добре е да каже истината:
— Гол за флота!
Гръмнаха радостни възгласи и закани, а Палидар — висок и много доволен от себе си — се запъти към мястото си.
— О, Сетри, колко си храбър! — Анжелик го изрече толкова мило, че Марлоу и останалите се скъсаха от ревност.
— Добре се справи, друже — поздрави го с неохота Марлоу.
Играта — по-скоро битката — се възобнови не на шега сред одобрителни викове, заглушавани от дюдюкания и псувни.