— Боя се, че вероятността не е голяма.
— Да се надяваме все пак. Да се надяваме и на още нещо, mon ami: че вашият лорд Палмерстон ще схване логиката, според която ние трябва да получим Курилите. Както и Дарданелите — и едните, и другите трябва да станат руски.
Сър Уилям забеляза искриците в чудноватите дръпнати очи на графа; повтори машинално:
— Боя се, че вероятността не е голяма.
Прозвуча сигналът за края на първото полувреме; резултатът си оставаше два на един. Звукът потъна във взаимни обвинения, похвали и закани за страховита разправа с губещите. Марлоу незабавно се приближи до Джейми.
— Смятате ли, че господин Струан и… ъъ… госпожица Ришо ще приемат покана за обяд с мен на борда на „Пърл“ за еднодневно пътешествие? — Запита го така, сякаш идеята току-що му бе хрумнала. — Щом флотата се завърне, предстоят някои изпитания и ще се радвам да ме посетят сега.
— Надявам се да се зарадват, защо не попитате него?
— Кога е най-удобно?
— Всеки ден около единадесет… или точно преди обяда.
— Благодаря, много ви благодаря. — Марлоу разцъфтя в усмивка и едва тогава забеляза колко е блед Джейми. — Ох, добре ли сте?
— Да, благодаря. — Макфей се насили да се усмихне и отмина.
Бе обмислял бъдещето си. Преди няколко седмици бе писал на Морийн Рос, годеницата си в Шотландия, да не го очаква — минаха пет години от годежа им и три, откак я видя за последен път; много съжалявал, знаел, че било мерзост от негова страна да й губи времето толкова години, но се бил напълно, окончателно убедил, че Изтокът определено не е подходящ за дами, и бил също толкова сигурен, че мястото му е в Азия — в Йокохама, Хонконг, Шанхай, където и да е, само не и в Шотландия; нямал никакво намерение да си замине оттук. Да, разбирал, че постъпва непочтено, но с годежа им било свършено. Това било последното му писмо до нея.
Цели четири дни му призляваше — преди да й напише, след като й написа и когато видя как пощенският кораб отплава. Но беше сигурен — тази глава от живота му приключи.
А ето че и главата, свързана със Струанови — толкова обещаваща, с осигурено повишение през следващата година, — също отиваше към края си. „Всемогъщи Боже! Няма начин Малкълм да се върне, значи разполагам само с няколко седмици да реша какво ще правя — а да не забравям, че и Норбърт ще се появи дотогава. И какво? Дали наистина ще се дуелират? Ако го сторят, това е джос, но ти все още си длъжен да предпазваш момчето, доколкото е възможно.
И тъй, нова работа! Къде? Бих искал да остана тук, при Неми, тук се живее нелошо и се откриват добри перспективи за търговия. Хонконг и Шанхай са почти изцяло разпределени — на богаташите морето навсякъде им е до колене. Страхотно е, ако си от Струанови, Брокови или Купърови и тъй нататък, ама е дяволски трудно да пробиеш сам.
Първо ще се поогледам на място. При кого? При Дмитрий в Купър-Тилман ли? Дали ще ме вземат? Да, ама не като високопоставен. А Брок? Да, естествено. И то само заради чудовищната нелоялност на госпожа Струан. Само че и при Норбърт няма изгледи да ме ангажират за висш служител. Но ако Малкълм го убие, какъв удар би било, какво отмъщение! Лънкчърч? Да, със сигурност ще ме приеме, макар че кой ще тръгне да работи за недодяланото леке? Ами ако опиташ самостоятелно? Това би било най-добро, но и най-рисковано; някой трябва да те спонсорира. Ще са ми нужни пари, имам заделени, ала не са достатъчно. Необходими са страшно много, за да започна, за да си стъпя на краката, за акредитиви и застраховки; иска се време да подбера представители в Лондон, Сан Франциско, Хонконг, Шанхай и из цяла Азия, в Париж… и в Санкт Петербург. Не забравяй — руснаците купуват на едро чай и продават много изгодно самурени и други кожи, а ти имаш толкова връзки в Руска Аляска и във всички търговски пунктове в Югозападна Америка. Добро хрумване, но е рисковано. Доста време минава между покупката, продажбата и печалбата, куп опасности за корабите, множество загуби в моретата, а и пиратите…“
Малко по-нататък Филип Тайърър също се взираше в далечината. Мислеше за Фуджико и едва не изстена на глас. Снощи взе приятеля си Накама-Хирага да му помогне в преговорите за отделянето й. Мама-сан Райко зарея поглед и поклати глава:
— О, толкова съжалявам, съмнявам се, че ще бъде възможно. Момичето се цени много и повечето знатни гай-джин я желаят, знатни гай-джин — намекваше, че дори самият Сър Уилям посещава Фуджико от време на време, макар и да не спомена неговото име нито веднъж. Думите й объркаха и разстроиха Тайърър и усилиха копнежа му.