Хирага безшумно отвори вратата на Сър Уилям. Върху префърцуненото бюро лежаха купища книжа, петдесетина книги бяха пръснати безредно по лавиците, на стената висеше портрет на тяхната кралица редом с други рисунки. На скрина имаше нещо ново. Фотография в сребърна рамка. Стори му се от грозна по-грозна: странно облечена жена гай-джин с три деца — съобрази, че това ще да е семейството на Сър Уилям. Тайра бе споменал, че ги очакват в най-скоро време.
„Какъв късмет, че съм японец и цивилизован човек. Че майка ми, баща ми, братята и сестрите ми са хубави, а и Сумомо, за която ще се оженя, ако е карма да се оженя“. Сгря го мисълта, че тя е на сигурно място у дома. Както си стоеше до бюрото, добрите чувства се превърнаха в озлобление. Спомни си колко пъти бе стоял тук, притеснен и отвратен, пред седналия водач на гай-джин, как бе отговарял на въпросите му за Чошу, Сацума, Бакуфу, Торанагите. Въпросите изясняваха всяка страна от неговия живот и от живота в Нипон, това се бе превърнало в почти ежедневно явление, рибешките очи тършуваха из душата му и изтръгваха истината, колкото и да предпочиташе да ги лъже и обърква.
Пазеше се да не докосне нещо, подозираше, че са му подготвили клопка — поне самият той би сторил така, ако оставеше някой гай-джин самичък в толкова важно място. Слухът му долови ядосани гласове навън и Хирага хукна, за да надникне през прозореца на Тайра. За негово изумление Акимото стоеше на портата, кланяше се на часовия, а оня му бе препречил пътя с байонета си и му крещеше. Братовчед му бе облечен в работнически гай-джин дрехи и очевидно изглеждаше притеснен.
Хирага изтича навън, изобрази усмивка на лицето си и вдигна шапка за поздрав.
— Добър ден, господин часовой, този мой приятел. Часовият познаваше Хирага по лице, знаеше, че е нещо като преводач и че има постоянен пропуск за Легацията. Отвърна му хапливо с непонятни думи, махаше на Акимото да си върви и нареждаше на Хирага „да каже на тая маймуна да се разкара, инак ще му пръсна шибаната глава“.
Усмивката на Хирага не трепна.
— Ще го отведа, толкова съжалявам. — Взе Акимото под ръка и забързано го отведе по една уличка към селото. — Ти да не си полудял? Да дойдеш тук…
— Прав си. — Акимото още не се бе съвзел от уплахата при вида на байонета, забит в гърлото му. — Прав си, но шоя, старейшината на селото, ме помоли спешно да те повикам.
Шоя махна на Хирага да се настани от отсрещната страна на ниската масичка. Собственото му жилище зад умишлено мрачния и разхвърлян дюкян светеше от чистота, татами и хартията на шоджи бяха първокласни. Котката се бе настанила удобно в скута му, очите й злобно се взираха в натрапника. Край малък железен поднос стояха наредени светлозелени порцеланови купички за чай.
— Моля, малко чай, Отами-сама, толкова съжалявам, задето ти причиних главоболия.
— Наля му чай. Бе използвал името, с което се наричаше Хирага, после погали котката. Ушите й мръднаха неспокойно.
— Моля да ме извиниш, че те прекъснах.
Чаят бе ароматичен и добре направен. Хирага любезно го похвали. Чувстваше се неудобно пред шоя заради европейските си дрехи, трудно му беше да седи с тях, а пък и му бе неловко без мечове. След обичайните любезности шоя кимна, повече на себе си, и се взря в госта със суровите си очи върху любезната маска на лицето му.
— Дойдоха новини от Киото. Допуснах, че се налага да научиш незабавно.
Безпокойството на Хирага се усили.
— Е?
— Изглежда, десет шиши от Чошу, Сацума и Тоса са нападнали шогуна Нобусада при Оцу. Опитът за убийство се е провалил и те са мъртви.
Хирага се престори на безучастен, но изпита дълбоко разочарование. „Кои десет и защо не са успели?“
— Кога е станало?
Шоя не забеляза нищо, което да издава дали Хирага знае за нападението или не.
— Преди осем дни.
— Как си научил толкова бързо?
За негово изумление шоя бръкна в ръкава си и измъкна мъничък цилиндър. В цилиндъра бе навита изключително тънка хартия.