— Пристигна днес. Нашата Гиокояма дзайбацу притежава пощенски гълъби за важните новини. — Всъщност бе го получил вчера, но му трябваше време, за да реши как да се държи с Хирага. — От голямо значение е да те осведомяват бързо и точно, нали?
— Споменават ли се имена?
— Не, няма имена, толкова съжалявам.
— Това ли са всичките ти вести?
В очите на шоя блеснаха искри. Хирага се смая, като го чу да добавя:
— През същата нощ в Киото господарят Йоши и господарят Огама със своите войски нападнали главната квартира на шиши, заловили ги нищо неподозиращи, убили ги и сринали постройката. Набучили на кол четиридесет глави пред руините. — Старият човек продължаваше да се усмихва. — Отами-сама, четиридесет човека голяма част от нашите храбри шиши ли представляват?
Хирага сви рамене и отговори, че не знае, с надеждата шоя да не забележи лъжата. Заболя го главата да мисли кой е загинал и кой е оцелял, кой ги е предал и възможно ли е враждуващите Йоши и Огама да действат в съгласие.
— Защо ми разказваш всичко това?
За миг шоя сведе глава към котката, очите му омекнаха, почеса я между ушите. Животното примижа от удоволствие, започна да вади и прибира нокти от възглавничките на крачетата си напълно безобидно.
— Май не всички от засадата са заловени — тихо съобщи старейшината. — Двама избягали. Водачът им, наричан понякога Гарвана, чието истинско име е Кацумата, довереният съветник на Санджиро от Сацума, и един шиши от Чошу на име Такеда.
Хирага бе потресен до мозъка на костите си, че се знае толкова много — мускулите му се напрегнаха, готов бе да се пресегне и да убива с голи ръце, ако се наложи. Отвори уста, но нищо не рече.
— Познаваш ли този Такеда, Отами-сама?
Хирага се разяри от подобна наглост, усети как лицето му пламна, ала успя да се овладее до известна степен.
— Защо ми разказваш всичко това, шоя?
— Моят повелител от Гиокояма ми заръча, Отами-сама.
— Защо? За какво ми е да зная? А?
Шоя реши да успокои собствените си нерви, макар да криеше малък, зареден пистолет в джоба на ръкава си, наля още чай и на двамата със съзнанието, че играе опасна игра и с този шиши шега не бива. Но заповедите са си заповеди, а според устава на Гиокояма дзайбацу всичко необичайно в някой от стоте им клона се докладваше незабавно. И най-вече от клона в Йокохама, по-важен дори и от Нагасаки, тъй като тук бе главната база на гай-джин, а специално него бяха избрали за старши. По необходимост бе изпратил с пощенски гълъби вестта за пристигането на този човек, за смъртта на Ори и всички последвали събития, както и за предприетите от него действия — бяха одобрили държанието му.
— Гиокояма… — започна шоя според инструкциите, и то много предпазливо, тъй като виждаше колко кипнал и обезкуражен е Хирага от разкритията — а тъкмо такава бе тяхната цел. Повелителите му в Осака пишеха: „Незабавно изкарай от равновесие този шиши с истинско име Резан Хирага. Опасността е голяма. Въоръжи се и разговаряй с него, когато той не е въоръжен…“ — Моите господари сметнаха, че могат да ти бъдат от полза, а и ти ще си изключително ценен за тях.
— От полза — на мен? — Хирага скръцна със зъби; готов бе да избухне, дясната му ръка нервно диреше меча — не си беше на мястото. — Не мога да облагам с данъци. Нямам коку. С какво ще съм полезен на паразитите, каквито са лихварите, каквато е дори великата Гиокояма! А?
— Вярно така мислят самураите и винаги са мислили по този начин. Но се чудим дали Сенсей Тайра не би приел.
— А? — Все така неуравновесен, Хирага запелтечи: — Какво Тайра? Какво за него?
— Саке — извика на прислужницата шоя и пак се обърна към събеседника си: — Моля те да ме изслушаш търпеливо, моите висшестоящи господари… Аз съм стар човек — добави той смирено с видимо неодобрение към самия себе си, но съзнаваше, че властта му в дзайбацу е значителна, а мъжествеността му е все така превъзходна и ако се наложи ще застреля този човек или ще го осакати и ще го предаде на наказателните отряди на Бакуфу, които все още дебнеха на портите им. — Стар съм, а и живеем в опасни времена.
— Да, за вас са опасни — процеди Хирага през зъби. Сакето пристигна бързо, прислужничката им наля и изчезна. Хирага гаврътна своята чаша, остана доволен, макар да се преструваше, че няма такова нещо, позволи да му налеят още и пак го пресуши. — И тъй — Тайра? Изясни се.