Тайърър го слушаше съсредоточено и разбираше, че Андре е прав. Изпъшка при мисълта да не се среща с Фуджико цяла седмица — вече си я представяше как се измъчва изпод туловището на всеки гай-джин в Йокохама.
— Съгласен съм… съгласен съм с теб, но… но не мисля, че ще се справя… искам да кажа — с ролята си.
— Налага се, а и защо не? Те през цялото време разиграват роли, непрекъснато! Не си ли забелязал, че живеят с лъжите като с истина и с истината като с лъжа? Жените нямат право на избор, особено в Свободния свят. Ами мъжете? Още по-лоши са. Спомни си за Бакуфу, за Съвета на старейшините. Какво ще кажеш за тях? Ами за Накама, най-вече за Накама? Те са изключителни майстори в хитруването, това е всичко. Не ставай балама, не се оставяй Райко да те унижава и не й навирай в ръцете злато, което не можеш да си позволиш — никога не ще можеш да си го позволиш, само защото се опитваш да удовлетвориш вечния копнеж, заложен в нас от самия Бог.
Андре потръпна. Много добре познаваше тази клопка. Самият той бе попаднал в нея. Райко го бе принудила доста да превиши финансовите си възможности. „Не е вярно — възрази сам на себе си с раздразнение. — Можеш да изопачаваш истината и да лъжеш другите, но не го прави със себе си, инак си загубен. А истината е, че с радост преминах всякакви граници. Преди седемнадесет дни.
В мига, когато Райко ме представи на момичето…
В мига, когато я зърнах — с гарвановочерна коса, с алабастрова кожа и пленителни очи, — разбрах, че ще продам на Райко душата си и ще вляза във Вечната преизподня, само и само да я притежавам. Аз, Андре Едуард Понсен, служителят на Франция, царят на шпионирането, убиецът, специалистът по низостите на човешката природа, аз — великият циник — в миг се влюбих. Истинска лудост! Но е вярно.“
Едва изчака момичето да излезе от стаята; бе безпомощен и смутен, че чак езикът му се върза, когато заяви:
— Райко, моля. Ще платя каквото поискаш.
— Толкова съжалявам, Фурансу-сан, не ми се ще да споменавам колко ще струва това. Дори тя да се съгласи да бъде с теб — все още не е приела.
— Готов съм да дам всякаква сума. Моля, попитай… попитай дали е съгласна.
— Разбира се. Моля, ела утре по здрач.
— Не. Питай сега… сега. Ще остана тук.
Наложи му се да почака почти два часа. Докато чакаше, се терзаеше, молеше, надяваше, умираше, възкръсваше и отново умираше. Когато Райко се върна и Андре съзря безжизненото й лице, агонията му се поднови, ала нейните думи го върнаха към живота:
— Тя се казва Хиноде, което означава Зора. На двайсет и две е и каза „да“, но поставя условие. Независимо от парите.
— Както пожелае Хиноде.
— Първо ме изслушай. — Райко изглеждаше по-мрачна от всякога. — Хиноде настоява да ти бъде като съпруга, а не любовница за година и един ден. Ако в последния ден реши да остане, ще ти отдаде своя иночи, духа си, и ще бъде с теб години наред, освен ако не реши да те напусне или ти не се отегчиш от нея. Заклеваш ли се да я освободиш драговолно, ако пожелае да си иде?
— Приемам. Кога започваме?
— Не бързай, Фурансу-сан. Има още много. Няма да държите никакви огледала в къщата си и ти също няма да внасяш огледало там. Когато се съблича, в стаята винаги ще бъде тъмно — с изключение на първия път. Само веднъж ще можеш да я видиш, Фурансу-сан. Освен това, щом… щом се появи някакво обезобразяващо петно или щом тя те помоли, без колебание ще й се подчиниш, ще я благословиш и като очевидец ще й поднесеш чашата с отрова или ножа. Ще наблюдаваш и ще изчакаш, докато тя умре, за да почетеш жертвоприношението й.
Зави му се свят.
— Докато умре?
— Тя каза, че предпочита нож, не знае обаче какво ще избере гай-джин.
Като дойде на себе си, Андре запита:
— Аз… аз ли ще определя дали… дали петното е обезобразяващо?
Райко сви рамене.
— Дали ти или тя, няма значение. Ако те помоли, длъжен си да удържиш на дадената дума. Всичко това ще бъде вписано в договора. Съгласен ли си?