— Какво?
Хиноде отново повтори със същия тон, сякаш нищо не бе казала:
— Приготвих сакето, както ми казаха, че го обичаш. Студено. Винаги ли пиеш студено саке?
— Аз… да… да — едва чуваше гласа си — така му бучаха ушите.
Момичето се усмихна.
— Странно, че пиеш студени напитки през зимата. Твоето сърце и зиме, и лете ли е студено?
Андре като папагал повтори правилните отговори; без труд бе запомнил всяка дума и случка, те оставаха неизгладими в паметта му. И макар гласът му да звучеше колебливо, малката сякаш не забелязваше, просто продължаваше да се държи като тогава. Очите й бяха скосени и спокойни.
Нищо не се бе променило.
— Искаш ли да хапнеш? — попита го Хиноде.
— В момента… не… не съм гладен.
Беглата й усмивка бе същата. Както и въздишката. Тя се изправи. Ала този път намали пламъчето в петролната лампа и отиде в спалнята, която Андре бе осквернил. Там Хиноде напълно изгаси светлината.
Когато очите му посвикнаха с тъмнината, Андре съзря как едва забележима светлинка се просмуква през шоджи откъм лампата на верандата, все пак достатъчно, за да отгатне смътните очертания на момичето. То се събличаше. След миг завивките изшумоляха.
Когато бе в състояние да се изправи, стана, пипнешком влезе в спалнята и коленичи до леглото. Отдавна вече бе разбрал, че тя се опитва да заличи позора, неговия позор, да премахне нещо, което не може да се премахне.
— От моето съзнание — никога — прошепна той нещастен, облян в сълзи. — Не зная как е с теб, Хиноде, но никога няма да си простя. Толкова съжалявам, толкова съжалявам. Mon Dieu, ще ми се, о, как ми се ще…
— Нан десу ка, Фурансу-сама?
Отне му известно време, докато се съвземе, докато приспособи японските думи, и рече с пресечен от вълнение глас:
— Хиноде, казвам… просто благодаря на Хиноде. Моля да ме извиниш, толкова съжалявам…
— Но за какво съжаляваш? Няма нищо. Тази вечер ще започнем. Това е нашето начало.
36.
Сряда, 5 декември
Хирага зърна отражение в прозореца на месарницата и не се разпозна. Минувачите по Хай стрийт не му обръщаха внимание. Той се върна обратно и се втренчи в смътния си образ и в новата си маскировка: цилиндър, висока яка и копринено шалче, втален редингот от тъмно сукно с подплънки на раменете, жилетка от синя коприна, кръстосана с верижката от неръждаема стомана на джобния му часовник, прилепнали панталони и кожени ботуши. Всичко това бе подарък от правителството на НВ, с изключение на часовника — даде му го Тайърър като отплата за услугите. Хирага свали цилиндъра си и се огледа от всички страни. Косата на темето му растеше бързо — е, не бе дълга като на Филип Тайърър, но достатъчно, за да го смятат за европеец. Бе току-що избръснат. Качеството и евтината цена на британските бръсначи го бяха впечатлили много дълбоко — още един слисващ пример за успеха на промишлеността.
Той се усмихна на образа си, доволен от своята лъжлива външност, извади часовника си, възхити му се за пореден път и видя, че е единайсет и шестнайсет. „Като че ли някакви си шестнайсет минути са от значение — помисли си презрително, макар да се радваше, че е усвоил толкова бързо умението на гай-джин да измерват времето. — Доста понаучих. Не е достатъчно, но все пак началото е сложено.“
— Не щеш ли да купиш тоя страхотен замразен бут от австралийско овнешко, ей сегичка го стовариха от ледника на пощенския кораб, господине? Ами мъничко първокласен тлъст бекон, пушен в Хонконг? — Месарят бе шкембест, плешив, с ръце като бурета и опръскана с кръв престилка.
— О! — Хирага чак тогава забеляза месата, дреболиите и дивеча, изложени от другата страна на прозорците, сред рояк мухи. — Не, не, благодаря. Аз само гледа. Довиждане, сър — отвърна японецът, като се опитваше да скрие погнусата си. Нафукано килна цилиндъра си, както правеше Тайърър, и продължи по Хай стрийт към Пияния град и към селото. Любезно повдигаше цилиндъра си пред другите пешеходци и ездачи, които му отвръщаха със същото. Това го зарадва още повече, защото от тяхно гледище означаваше благосклонен прием. Бе толкова различно от японските обичаи и от гледната точка на цивилизования човек.
„Глупаци! Смятат, че съм се променил само защото използвам дрехите им и свиквам да ги нося като тях. Те си остават врагове за мен, дори и Тайра. И той е едно диване — защо ли промени решението си за Фуджико, какво му става? Това въобще не ми влизаше в плановете.“