Пийна малко чай. Забеляза, че шоя май не схваща за какво става дума, и отново си пое дълбоко дъх.
— Да речем, че даймио Огама даде цяла Чошу, цялата й земя и реколтата от нея, на Чошу компани и постанови чрез документ, че компани се разделя на десет хиляди равни части, на десет хиляди акции, разбираш ли?
— Мисля… да, продължавай.
— По този начин фонд на Чошу компани е десет хиляди акции. После даймио от името на компани предлага всички или само част, или известен брой акции на някого с пари. За своите пари мъжът или жената получават тези хартийки, които показват колко акции от Чошу компани са купили. Значи този човек става собственик на такава част от компани и следователно на пропорционален дял от богатството й. Парите им се превръщат в кайпитая, мисля, че така го нарече гай-джин Мъкфей, нужен за ръководенето и увеличаването на богатството на компани — да се изплащат възнаграждения, да се обработва земята, да се купуват оръжия и семена, да се ремонтират рибарските лодки, да се плаща за всичко необходимо за обогатяването и процъфтяването на Чошу, та цената на Чошу компани да се вдигне.
Мъкфей ми обясни, че… На всеки пазар цените се променят, нали, шоя? По време на глад дори всеки ден? Същото е и на този ежедневен фондов борс със стотици различни компани — купуващи и продаващи. Ако в Чошу има изобилна реколта, всеки дял от Чошу компани поскъпва, ако не — обезценява се. И стойността на всеки акции се променя. Разбираш ли?
— Май да — отвърна шоя вяло, но всъщност бе съвсем наясно и скришом изгаряше от задоволство и любопитство.
— Добре. — Хирага се бе изморил, но новите представи го увличаха, макар и навремени да се изгубваше из техния лабиринт. Никога не бе се пазарил нито на тържищата, нито в кръчмите. Просто плащаше, когато и каквото му искаха, никога не бе спорил за цена или за размера на някоя сметка. Започна да го прави чак когато стана ронин. Ако си самурай, сметките се изпращат винаги на онзи, който получава възнаграждението ти. Ако не си женен, обикновено на майка ти. Пазаруването и боравенето с пари беше женска работа. Мъжът никога не се занимаваше с това.
Ядеш каквото тя — майката, лелята, бабата, сестра ти или жена ти — купи срещу възнаграждението ти, обличаш се и се въоръжаваш по същия начин. Без възнаграждение ти и семейството ти гладувате или ставаш ронин, или пък доброволно се отказваш от самурайския си ранг и ставаш земеделец, работник, а в най-лошия случай търговец.
— Шоя — намръщи се Хирага, — цените на храната и на рибата се променят. Но кой определя цените?
„Гилдиите на рибарите и земеделците — би му отговорил шоя — или по-скоро търговците, които всъщност са собственици на произведеното, тъй като са им отпуснали нари, за да закупят мрежи и семена.“ Но се стараеше с всички сили да прояви предпазливост, тъй като повечето му енергия отиде, за да прикрие възбудата си от такова голямо количество неоценима, макар и непълна информация.
— Ако рибата е много, поевтинява и обратното. Зависи от улова, от реколтата.
Хирага кимна. Шоя съвсем очевидно криеше или изопачаваше истината. „Но това е съвсем нормално за търговците и лихварите“ — помисли си той и внезапно реши да държи за запас срещата между този човек и Макфей, а също и да запази за по-късно най-важното сведение за компани, което го интересуваше най-много, макар да не бе в състояние да го проумее: ако ти основаваш компани, ти решаваш колко акции да запазиш за себе си, без да заплащаш, а ако числото им е над петдесет и едно и повече на всеки сто, ти се сдобиваш с власт над компани. „Но защо…“
Главата му едва не се пръсна от внезапното откритие: „Без всякакви разходи ставаш шогун на компани, колкото по-голяма е тя, толкова по-голям шогун си ти… Без въобще да се охарчваш!“
„Щом соно-джой победи — помисли си Хирага, напълно изтощен, — ние — съветът на самураите — ще препоръчаме на Императора само нашият съвет да основава компани и по този начин най-сетне ще контролираме тези паразити — търговците и лихварите!“