— „Крайно наложително“ ли, отче? — прошепна Анжелик. — Май искахте да кажете, че е „задължително — като подготовка за брака“?
— За… за Вечността — обади се гласът.
Анжелик се взря в силуета зад преградата, уверена, че той лъже и едновременно с това ужасена, задето дори си е помислила подобно нещо, камо ли пък да го повярва.
— Ще направя всичко, което е по силите ми. — Девойката се изправи и излезе на чист въздух зад завесите.
Но свещеникът стоеше на пътя й. Забеляза капки пот по челото му. Беше се надвесил над нея — висок и едър.
— Заради… заради собственото му спасение. Заради него, чадо мое. По-добре… по-добре преди венчавката.
— Искате да кажете, че той трябва да приеме католицизма, преди да ни ожените ли? — запита Анжелик уплашена.
— Не аз налагам условията, ще се ръководим от напътствията на Негово преосвещенство, ние сме предани слуги!
— Църквата на моя годеник не изисква от мен да стана протестантка, а и, разбира се, не мога да го насилвам.
— Но ще направим така, че той да познае Истината! Този брак… е Божи дар. Протестантка ли? Тази ерес? Това отстъпничество? Немислимо, ти ще се погубиш завинаги, ще бъдеш обречена, отлъчена от църквата, безсмъртната ти душа ще попадне във вечния огън на Ада, ще гориш, ще гориш!
Тя гледаше в земята и говореше почти несвързано:
— Аз да, да, но той… милиони хора са друговерци.
— Те всичките са побъркани, погубени, обречени и вечно ще горят в Пъкъла! — Отецът се ожесточи още повече: — Това ги чака! Трябва да покръстим езичника. Малкълм Струан ще се по…
— Ще се опитам, отче, довиждане, благодаря… Ще опитам — бърбореше Анжелик, докато го заобикаляше и бързаше към вратата. Там се спря и се обърна за миг, преви коляно и излезе на светло. Отецът стоеше на пътеката между редовете с гръб към олтара, а гласът му ечеше под сводовете:
— Стани оръдие в ръцете на Господа, покръсти езичника; ако обичаш Бога, спаси този човек, спаси го от Чистилището; ако обичаш Бога, спаси го, помогни ми да го спася от Адския огън, в името Господне, ти си длъжна… преди да се омъжиш, го спаси, нека го спасим, да го спасим…
Същата вечер от караулното до Северната порта излезе патрул от самураи: десет войници, напълно въоръжени с мечове и с леки бойни доспехи, предвождани от офицер. Той ги преведе по моста и през бариерата навлезе в Колонията. Един от войните носеше високо тясно знаме с йероглифи. Предводителят издигаше факли в ръцете си и те хвърляха странни сенки.
Хай стрийт и кеят все още бяха претъпкани в приятната вечер. Търговци, войници, моряци, дюкянджии правеха редовната си разходка или стояха на групички, бъбреха и се смееха, тук-там започваха импровизирани концерти и се клатушкаха пияници или се мяркаха ловки мъжки проститутки. Долу на брега неколцина моряци бяха напалили огън и танцуваха пиянски около него. Сред тях имаше някакъв травестит. От далечината се носеше приглушеният тътен на Пияния град.
Всички забелязаха зловещото присъствие на новодошлите. Хората се заковаха на място. Разговорите стихнаха по средата на думата. Обърнаха погледи на север. Най-близкостоящите се отдръпнаха заднишком. Неколцина се заопипваха за револверите си и се проклеха, че не са си ги взели. Други се разстъпиха, а един войник в отпуск хукна презглава да повика нощния матроски караул.
— Какво има, сър? — запита Горнт.
— Засега нищо — отвърна навъсено Норбърт.
Двамата стояха сред групичка на стъргалото, все още доста далеч от самураите, които не обръщаха никакво внимание на стихналата тълпа и според обичая си се влачеха не в крак.
Лънкчърч боязливо се промъкна при тях.
— Въоръжен ли си, Норбърт?
— Не, ами ти?
— Не.
— Аз съм въоръжен, сър — Горнт извади миниатюрния си пистолет, — но едва ли ще има полза от това, ако са настроени враждебно.
— Винаги съм казвал, млади човече — дрезгаво се намеси Лънкчърч, — че щом се двоумиш, най-добре да си плюеш на петите. — Подаде ръка на Горнт, преди бързо да се отдалечи: — Барнаби Лънкчърч, господине, радвам се, че се запознахме. Добре дошли в Йокопоко, ще се видим в клуба — чух, че играете бридж.
Наоколо всички тихичко се измъкваха. Пияните мигновено изтрезняха. Всеки бе нащрек. Добре познаваха скоростта на стремителните самурайски нападения и вършеещите им саби. Норбърт вече си бе набелязал път за отстъпление, ако се наложеше. И в този миг съзря незабавната поява на матроския нощен караул от страничната улица с готови пушки. Начело крачеше сержант. Заеха внушителна, но не и предизвикателна позиция и Грейфорт си отдъхна.