— Вече няма страшно. Винаги ли носиш това нещо, Едуард?
— О, да, сър, винаги. Мисля, че ви бях казал.
— Не, не си — рязко отвърна Норбърт. — Може ли да го видя?
— Разбира се. Зареден е, да знаете.
Пистолетът беше мъничък, но смъртоносен. Двуцевен. С два бронзови патрона. Дръжката му бе обкована със сребро. Норбърт го върна на младежа, като го изгледа сурово.
— Бива си го. Американски ли е?
— Френски. Татко ми го подари, когато заминавах за Англия. Каза ми, че го бил спечелил от един комарджия на някакъв речен параход. Това е единственото, което съм получил от него през живота си. — Горнт се изсмя тихичко. И двамата наблюдаваха приближаващите самураи. — Не се разделям с него дори насън, сър, ала съм стрелял само веднъж. По една дама, която се измъкваше посред нощ с портфейла ми.
— Улучи ли я?
— Не, сър, дори не се и опитвах. Само й разделих косата на прав път, за да я сплаша. Една дама не бива да краде, нали, сър?
Норбърт изсумтя и пак се вторачи в самураите. Бе видял Горнт в нова, опасна светлина.
Самураите се движеха по средата на улицата. Часовите пред Британската, Френската и Руската легация — единствените с постоянна охрана в Колонията — полека вдигнаха пушките си, вече предупредени.
— Свали предпазителите! Никой да не стреля, момчета, докато не ви кажа — изръмжа сержантът. — Граймс, върви да предупредиш „Негова светлост“, той е при русите — третата къща ей там, само че тихичко.
Войникът се подчини. Уличните лампи по стъргалото премигваха. Всички изчакваха напрегнато. Напереният японски офицер приближаваше невъзмутимо.
— Жестоко копеле, а, сержанте? — прошепна един от часовите, а ръцете му погладиха пушката.
— Те до един са жестоки копелета. Кротко сега!
Самураят се изравни с Британската легация и изрева някаква команда. Хората му спряха и се строиха с лице към портата, а той пристъпи тежко и гърлено заговори сержанта на японски. Настъпи тревожна тишина. Последваха нови, нетърпеливи, надменни думи, очевидно заповеди.
— Какво искаш, човече? — запита сержантът с изтънял глас, стърчейки половин метър над японеца.
Последваха още по-страховити и ядосани фрази.
— Някой знае ли какво казва? — провикна се сержантът.
Никой не се обади. После преводачът Йохан предпазливо се отдели от тълпата, поклони се на офицера, който му отвърна нехайно, и му заговори на холандски. Японецът му отвърна, несигурно подбирайки холандските думи.
— Носи съобщение, писмо за Сър Уилям, трябва да му го връчи лично — преведе Йохан.
— Не зная какво да правя, господине, като ги гледам с тия проклети мечове на хълбоците.
Японецът се насочи към портата на Легацията и предпазителите изщракаха. Той спря. Отправи гневна тирада към сержанта и часовите. Самураите изтеглиха една четвърт от мечовете си от ножниците и заеха отбранителна стойка. Изотдолу матроският караул се придвижи безразборно. Всички изчакваха кой ще направи първата грешка.
В същия момент откъм Руската легация забързаха Палидар и още двама драгунски офицери във вечерни парадни униформи и с парадните си саби на кръста.
— Аз поемам командването, сержант — каза Палидар. — Какво става?
Йохан му обясни. Палидар вече бе наясно с японските обичаи, ето защо приближи към офицера, поклони се и изчака, докато му отвърнат със също толкова вежлив поклон.
— Кажи му, че аз ще приема писмото. Аз съм адютантът на Сър Уилям — подчерта той.
— Той се извинява, но има заповед да го връчи лично.
— Кажи му, че съм упълномощен…
Прекъсна го гласът на Сър Уилям:
— Капитан Палидар, един момент! Йохан, от кого е писмото?
Посланикът стоеше на прага на едноетажната Руска легация, а Сергеев и останалите се тълпяха на входа около него.
Офицерът посочи знамето и грубо и отсечено отговори, а Йохан се провикна:
— Разправя, че било от тайро, но ми се струва, че има предвид роджу, старейшините. Наредено му било да го връчи незабавно и лично на вас.
— Така да е, ще го приема. Кажи му да приближи.
Йохан преведе. Офицерът надменно махна на Сър Уилям той да дойде, ала посланикът извика още по-рязко и съвсем нелюбезно: