Уакура потисна побилите го тръпки. Само преди няколко поколения тогавашният император бе принуден да продава подписа си по улиците, за да събере пари за храна. Само допреди няколко поколения дворцовите сватби се уговаряха с честолюбиви даймио новобогаташи, с мъка придобили самурайско звание, а единствените им достойнства, за да получат по-висок ранг, бяха военните им подвизи и парите им. Съвсем до неотдавна…
„Не — мислеше си управителят, — това повече няма да се повтори. Щом соно-джой се превърне в реалност, нашите предани приятели шиши ще се разформироват и ще се завърнат във феодалните владения, всички даймио ще се преклонят пред Него, ние в Двора ще поемем управлението и отново ще се върне златният ни век.“
Той се изкашля и натъкми необятните ръкави на натруфените си дворцови одежди по вкуса си. Докато наблюдаваше Йоши, очите му се присвиха върху грубото му лице, гримирано според дворцовите обичаи.
— Заповедта да прогоним гай-джин наистина е добра, господарю. Императорът е мъдър и отдавнашната ненавист към чуждоземците и съглашенията ще се сбъдне, нашата Земя на боговете ще се отърве от тях завинаги. Това би трябвало да радва и теб, господарю Йоши.
— Ако тази заповед не беше безсмислена, да. Ако бъде осъществена, да. Ако имахме нужните средства да я приведем в сила, да. Но всичко това изобщо няма да стане. Защо не се посъветваха с мен?
— С теб ли, господарю? — Уакура вдигна изрисуваните си вежди.
— Назначен съм от Императора за настойник на наследника! Момчето е непълнолетно и не носи отговорност за подписа си.
— О, толкова съжалявам, господарю… ако зависеше от мен, разбира се, че първо щях да поискам твоето одобрение. Моля да не ме виниш, господарю, аз не решавам нищо, мога само да предлагам. Аз съм просто слуга на Двора, на Императора.
— Длъжни бяха да се посъветват с мен!
— Съгласен съм, толкова съжалявам, живеем в особени времена.
Йоши изглеждаше напрегнат. Злото бе сторено. Ще му се наложи да измъква шогуната от собствените им лайна.
„Глупаци! Но как?
На първо място — Анджо, по един или друг начин… Съпругата ми беше права.
Ах, Хосаки, колко ми липсват съветите ти!“
Сети се за семейството си, погледът му се зарея навън и гневът му сякаш се стопи. Отвъд прозорците шоджи видя охраната си, скрита на завет под прелестните стрехи, а зад войниците — градините, над които росеше дъждецът. Грижливо аранжираните цветни петна в червено, златисто и кафяво блестяха от влагата и представляваха прекрасна гледка за окото и душата. „Толкова е различно от Йедо — помисли си Йоши, за да се залъже с нещо. — Хосаки щеше да се зарадва, такава промяна след нашия суров начин на живот. Тя цени красотата, щеше да й хареса тук.
Колко лесно може да те погълне всичко това — климатът и парковете, ласкавото небе и гальовният дъждец, прекрасната музика, поезията, екзотичните ястия, изобилието от коприна и шивачи, изключителните шарани и пойни птици, дворцовите красавици с алабастрова кожа и хубавиците от Свободния свят в Киото, наречен Шимибара, най-търсените в цял Нипон — и никакви грижи, освен да се хвърлиш в поредното удоволствие.“
Откак бе пристигнал в Киото, като се изключи временното му примирие с Огама, не бе свършил почти нищо, само се бе наслаждавал — нещо напълно необичайно за него. Развлечения с Койко, ежедневни тренировки по фехтовка и бойни изкуства, отлични масажи, с каквито се славеше Киото, всяко хранене се превръщаше в пиршество, игра на го и шах, писане на поезия.
„Каква мъдрост е проявил предшественикът ми, като е заточил Императора и тия наконтени подлизурковци в Киото, а самият той е построил своята столица в Йедо, далеч от съблазните и засуканите им машинации. И колко мъдро е забранил на шогуните да стъпват в този позлатен капан.
Трябва да си замина. Но как без Нобусада?“
Дворът почти го бе отхвърлил. Нобусада също. На два пъти хлапакът бе отменял уговорената им среща в последния момент, позовавайки се на простуда. Лекарят официално бе потвърдил настинката, но погледът му говореше, че става дума за извинение.
— Все пак здравето на господаря шогун наистина ме безпокои, господарю Йоши. Телосложението му е крехко, а що се отнася до неговата мъжественост — има какво да се желае.
— По вина на принцесата ли?