— Той бе мъдър управник, много мъдър. Но днес сацумци под ръководството на Санджиро не са толкова смирени.
— Това се отнася и за други — тихо вметна Йоши.
— Както казах, живеем в особени времена. — Уакура бавно подбираше нова фурма. — Носят се слухове, че подготвял отрядите и земите си за война.
— Сацума винаги е била на военна нога. Още един древен обичай. Защо не ми кажеш името на снабдителя си? Говоря за фурмите. Ще го използваме в Йедо.
— С удоволствие — отзова се Уакура, като съзнаваше, че никога няма да преодолее мрежата му от съгледвачи, никога. — Някои мъдри съветници допускат, че този път Санджиро наистина ще докара война.
— Война срещу кого, управителю?
— Навярно срещу онези, които смята за свои врагове.
— И кои са те? — търпеливо запита Йоши, за да принуди Уакура да си свали картите.
— Носи се слух, че е шогунатът, толкова съжалявам.
— Той ще има да съжалява, ако се опита да воюва срещу законните власти, дворцов управителю. Ако мъдрите съветници, за които спомена, са наистина толкова мъдри, нека бързичко го разубедят да не върши глупости. И съветниците могат да бъдат изключително глупави, нали?
— Съгласен съм с теб. — Уакура се усмихна само с устни.
— Санджиро наистина е войнствен, но не е глупав. Същото се отнася и за Огама от Чошу. И за Йодо от Тоса. Всички независими князе са войнствени и плетат интриги — винаги е било така. Също както и някои заблудени, извънредно честолюбиви дворцови чиновници.
— Дори да си прав, какво могат да сторят шепа придворни срещу великия шогунат, господарю, след като целият Двор не притежава нито оръжие, нито земя, нито коку и всички зависят от щедростта на шогуната? Този път и Йоши се усмихна безрадостно.
— Те разпространяват недоволство сред честолюбивите даймио… о, да, ето че покрай това си спомних нещо — Йоши реши, че Уакура е отишъл твърде далеч и трябва да му посвие юздите, — може в този прекрасен анклав все още да не знаете, ала през тази и през следващата година ще настане глад из цял Нипон, дори и в моето Куанто. Носят се слухове, че възнагражденията на Двора ще бъдат орязани наполовина, така ми се струва. — С удоволствие забеляза, че Уакура едва не стана разноглед. — Толкова съжалявам.
— Да, толкова съжалявам, ще настъпят жалки времена. Те и без друго са тежки. — Уакура сподави порива си да крещи и заплашва, опитваше се да прецени доколко Йоши притежава власт да започне и прокара подобни съкращения. „Той не е единственият, който ги желае, даймио вечно се оплакват, а и, разбира се. Съветът на старейшините ще се съгласи. Но тайро Анджо ще надделее над тях, нали затова е там — да изпълнява повелите ни. Ами Огама? Това нагло куче ще одобри орязването, същото ще направи и Санджиро, пък и всички останали! Анджо е длъжен да вземе връх!“
Уакура изписа на лицето си своята най-любезна усмивка.
— Принцът съветник те моли писмено да изложиш възгледите си за Сацума, Чошу и Тоса, в частност относно опасността, която представлява Сацума, и как за в бъдеще Дворът да помага на шогуната, та да се избягват недоразуменията.
— С удоволствие — оживи се Йоши. Това му откриваше прекрасни възможности.
— И накрая удостоен съм с честта да ти съобщя, че Божественият те кани като Негов личен гост заедно с шогуна Нобусада, неколцина даймио и с князете на Тоса, Чошу и Сацума на Празника на Зимното слънцестоене. Поканите за Тоса и Сацума вече потеглиха, а твоята и на господаря Огама ще ви бъдат поднесени утре с подобаваща тържественост, но аз предпочетох удоволствието пръв да те уведомя.
Йоши се смая. Това бе изключителна чест, която рядко се оказваше някому извън Вътрешния дворец. Слънцестоенето щеше да бъде на двайсет и втория ден от този месец — от Дванайсетия месец. След шестнайсет дни. Празненствата щяха да траят поне една седмица, дори и повече. Можеше да си замине след тях, разполагаше с достатъчно време след това, за да се разправи с Анджо.
Почакай! Забравяш какво гласи Завещанието: „Пази се от настаняване в леговището на Небето. Там не е за нас. Ние сме човеци, а те са богове; боговете са като хората, ревнуват като човеците, а близостта подхранва тяхното презрение. Свършекът на рода ни ще зарадва извънредно много тези лъжливи божества. А той може да настъпи само в тяхното леговище.“
Йоши усети внезапен страх. На такава покана не можеше да се откаже.
— Благодаря ти — рече той и се поклони.